Кой се страхува от мрака

Оглавление

— Има още нещо, господин Кингсли — обади се Гринбърг. — Научихме, че преди шест години японският учен Акира Исо се е самоубил в Токио. Преди три години швейцарката Мадлен Смит се самоубила в…

— Цюрих — прекъсна го Танър. — Нито един от двамата не се е самоубил. Били са убити.

Детективите го погледнаха изненадано.

— Откъде знаете? — попита Пригицър.

Гласът на Танър прозвуча по-твърдо.

— Били са убити заради мен.

— Какво искате да ка…

— Акира Исо беше блестящ учен. Работеше в японската компания за електроника Токио Фърст Индъстриъл Груп. Запознах се с него на една международна промишлена конференция в японската столица. Разбирахме се добре. Реших, че КИГ може да му предложи по-подходяща атмосфера, отколкото неговата компания. Поканих го да работи тук и той прие с огромна радост. — Танър очевидно се мъчеше да запази самообладание. — Разбрахме се да го запазим в тайна, докато не напусне работа законно, обаче явно го е споменал на някого, защото се появи съобщение във вестниците и… — Той отново направи дълга пауза, после продължи: — В деня след публикацията Исо беше открит мъртъв в хотелската си стая.

— Господин Кингсли, не може ли да има други причини, които да обясняват смъртта му? — попита Пригицър.

Танър поклати глава.

— Не. Не повярвах, че се е самоубил. Наех детективи и ги пратих с неколцина мои хора в Япония, за да разкрият какво се е случило. Не успяха да открият доказателства за убийство и тогава реших, че сигурно съм сбъркал, че в живота на Исо може да е имало някаква трагедия, за която да не съм подозирал.

— Тогава защо сега сте убеден, че са го убили? — поинтересува се Гринбърг.

— Както споменахте, преди три години в Цюрих почина Мадлен Смит. Твърдеше се, че се е самоубила. Вие обаче не знаете, че Мадлен Смит също искаше да напусне компанията, в която работеше, и да дойде при нас.

Гринбърг се намръщи.

— Какво ви кара да смятате, че има връзка между смъртта на двамата?

Лицето на Танър сякаш бе от камък.

— Фирмата, в която работеше, беше клон на същата оная Токио Фърст Индъстриъл Груп.

Последва смаяно мълчание.

— Нещо не разбирам — обади се Пригицър. — Защо да убиват служител само защото иска да напусне? Ако…

— Мадлен Смит не беше каква да е служителка. Нито пък Исо. Те бяха блестящи физици и щяха да разрешат проблеми, от което техните компании щяха да спечелят невъобразими богатства. Ето защо не искаха да ги изгубят.

— Швейцарската полиция разследва ли смъртта на Смит?

— Да. Ние също. Но пак не успяхме да докажем нищо. Всъщност все още работим по всички убийства и очаквам да ги разкрием. КИГ има връзки по целия свят. Ако получа каквато и да било полезна информация, с удоволствие ще я споделя с вас. Надявам се и вие да постъпите така.

— Естествено — обеща Гринбърг.

Позлатеният телефон на бюрото на Танър иззвъня.

— Извинете. — Той се изправи и отиде да вдигне слушалката. — Ало… Да… Следствието тече нормално. Всъщност в момента двама детективи са в кабинета ми и се съгласиха да си сътрудничим. — Кингсли хвърли поглед към Пригицър и Гринбърг. — Добре… Ще ви съобщя, когато имаме новини. — Шефът на КИГ затвори.

— Работите ли по нещо секретно тук, господин Кингсли? — попита Гринбърг.

— Искате да кажете дали работим по нещо достатъчно секретно, за да убият толкова много хора ли? На света има над сто мозъчни тръста, детектив Гринбърг, някои от които работят по абсолютно същите проблеми като нас. Ние не строим атомна бомба. Отговорът на въпроса ви е „не“.

Вратата се отвори и в кабинета влезе Андрю Кингсли. Носеше наръч документи. Изобщо не приличаше на брат си. Чертите на лицето му бяха някак отпуснати. Имаше оредяваща сива коса, набръчкано чело и ходеше леко прегърбен. Докато Танър Кингсли кипеше от жизненост и интелигентност, Андрю изглеждаше малоумен и апатичен. Говореше със заекване и трудно свързваше изреченията.

— Това тук… нали знаеш… това са нещата, които поиска, Танър. Извинявай, че не ги свърших… свърших по-рано.

— Няма нищо, Андрю. — Танър се обърна към двамата детективи. — Това е брат ми Андрю. Детективите Гринбърг и Пригицър.

Андрю ги погледна неуверено и запримигва.

— Ще им разкажеш ли за Нобеловата си награда, Андрю?

— Да, Нобеловата награда… — разсеяно отвърна брат му. — Нобеловата награда…

После се обърна и излезе. Танър въздъхна.

— Както споменах, Андрю е основател на тази компания, блестящ учен. Преди седем години получи Нобелова награда за едно свое откритие. За нещастие, участваше в експеримент, който се провали, и… и това го промени — горчиво довърши той.

— Трябва да е бил забележителен човек.

— Наистина.

Ърл Гринбърг се изправи и протегна ръка.

— Няма да ви отнемаме повече време, господин Кингсли. Ще поддържаме връзка.

— Господа — със стоманен глас отвърна Танър. — Нека се опитаме да разкрием тези престъпления, при това бързо.

Глава 16

Всички сутрешни вестници бяха пълни с едни и същи репортажи. Сушата в Германия бе причинила смъртта най-малко на сто души и беше унищожила реколта за милиони долари.

Танър повика Кати.

— Прати тази статия на сенатор ван Лювън с писмо: „Поредната информация за глобално затопляне. Искрено ваш…“

Танър не можеше да престане да мисли за вечерта, която бе прекарал с Пола. И колкото повече мислеше за нахалството й, за нейните подигравки, толкова повече се разяряваше. Спомняше си точните й думи: „Ще трябва да си обогатиш заучените реплики, миличък. Имаш ли представа колко си банален?“ Реши да се срещне още веднъж с нея, за да я накаже, както заслужаваше. После щеше да я забрави.