|
Оценить:
|
Кой се страхува от мрака
9
Докосна с пръсти следващия. Светлосивото спортно сако, с което Ричард бе отишъл на пикника в Сентръл Парк. В главата й отново нахлуха спомени. „При теб или при мен?“
Как можеше да не го задържи?
После идваше раираният костюм. „Ти обичаш френска кухня… Знам един страхотен френски ресторант…“ Почти чуваше гласа му.
Морскосиният блейзър… коженото яке… Даян обви ръкавите на един сив костюм около себе си и го прегърна. „Никога няма да ги дам — помисли си тя. Всеки беше скъп спомен. — Не мога“. Накрая се разрида, грабна един костюм наслуки и избяга навън.
На другия ден получи съобщение на телефонния секретар:
„Госпожо Стивънс, тук е детектив Гринбърг. Исках да ви съобщя, че всичко е уредено. Разговарях с траурния дом «Далтън»… — Последва кратка пауза. — Желая ви всичко хубаво… Дочуване“.
Даян се обади на Рон Джоунс.
— Научих, че тялото на мъжа ми вече е при вас.
— Да, госпожо Стивънс. Наредих да се погрижат за козметиката и получихме дрехите, които ни пратихте. Благодаря.
— Мислех си… дали погребението може да се уреди за петък?
— Разбира се. Ще се погрижим за всички подробности. Предлагам да е в единайсет часа.
„След три дни с Ричард ще се разделим завинаги. Или поне докато не отида при него“.
* * *
В четвъртък сутринта, докато Даян подготвяше последните неща за погребението и проверяваше дългия списък от поканени, телефонът иззвъня.
— Госпожа Стивънс?
— Да.
— Обажда се Рон Джоунс. Само исках да ви съобщя, че изпълнихме новите ви нареждания, точно както ни ги предаде секретарката ви.
— Секретарката ми ли?… — озадачи се Даян.
— Да, по телефона.
— Но аз нямам…
— Честно казано, малко се изненадах, но, разбира се, решението си е ваше. Преди час кремирахме тялото на съпруга ви.
Глава 6
Париж, Франция
Кели Харис беше избухнала в света на модата като фойерверк. Беше двайсет и пет годишна, афроамериканка с кожа като течен мед и лице — мечта за всеки фотограф. Имаше меки кафяви интелигентни очи, чувствени пълни устни, прелестни дълги крака и фигура, изпълнена с еротични обещания. Тъмната й коса нарочно небрежно беше подстригана късо, с отделни кичури, пръснати по челото. По-рано същата година читателите на списанията „Ел“ и „Мадмоазел“ бяха избрали Кели за най-красив модел на света.
След като се облече, тя се огледа, както винаги обзета от почуда. Мезонетът бе разкошен. Намираше се на Рю Сен Луи ан Лил в Четвърти район на Париж. Двукрилата входна врата водеше към изящен коридор с висок таван и мека жълта ламперия. Дневната беше обзаведена с еклектична смесица от френски и английски мебели. От терасата се разкриваше изглед към Нотър Дам отвъд Сена.
Кели с нетърпение очакваше уикенда. Съпругът й щеше да я заведе на една от своите изненадващи екскурзии.
— Искам да се приготвиш, скъпа. Там, където отиваме, ще ти хареса — беше й казал.
Кели се усмихна. Марк бе най-прекрасният мъж на света. После си погледна часовника и въздъхна. „Трябва да побързам — помисли си тя. — Ревюто започна след половин час“.
След няколко минути излезе в коридора и тръгна към асансьора. Вратата на съседния апартамент се отвори и от там излезе мадам Жозет Лапойнт. Дребна, пълна жена, тя винаги имаше добра дума за Кели.
— Добър ден, мадам Харис.
Кели се усмихна.
— Добър ден, мадам Лапойнт.
— Изглеждате прелестно, както винаги.
— Благодаря. — Кели натисна бутона на асансьора.
На три метра от тях едър мъж в работни дрехи поправяше елтабло на стената. Той хвърли поглед към двете жени и бързо се извърна.
— Как върви работата ви? — попита мадам Лапойнт.
— Много добре, благодаря.
— Скоро трябва да дойда на някое ваше ревю.
— С удоволствие ще го уредя, когато пожелаете.
Асансьорът пристигна. Кели и мадам Лапойнт се качиха в кабината. Мъжът в работни дрехи извади малко уоки-токи, припряно каза нещо и бързо се отдалечи.
Когато асансьорната врата започна да се затваря, Кели чу, че телефонът в апартамента й звъни, и се поколеба. Бързаше, ала можеше да се обажда Марк.
— Вие вървете — каза тя на мадам Лапойнт.
Слезе от асансьора, извади ключа си и се втурна обратно в апартамента. Изтича при телефона и вдигна слушалката.
— Марк?
— Нанет? — попита непознат глас. Кели се разочарова.
— Il n’y a personne qui repond a ce nom ici.
— Pardonnez moi.
Грешка. Кели затвори. В същия момент отекна мощен грохот, който разтърси цялата кооперация. След миг се разнесоха гласове и викове. Ужасена, тя изтича в коридора да види какво се е случило. Суматохата идваше отдолу. Кели се спусна по стълбището и когато стигна във фоайето, чу врява в мазето.
Плахо слезе долу и смаяно се закова на място, когато видя смачканата асансьорна кабина и ужасяващо обезобразеното тяло на мадам Лапойнт. Призля й. „Бедната жена. Само допреди минута беше жива, а сега… И аз можех да съм с нея. Ако не беше звъннал телефонът…“
Около кабината се трупаше тълпа, отвън завиха сирени. „Би трябвало да остана — виновно си помисли Кели, — но не мога. Налага се да отида на ревюто“. Погледна трупа и прошепна:
— Ужасно съжалявам, мадам Лапойнт.
Кели влезе през входа за сцената. Изнервеният координатор Пиер я чакаше и веднага се хвърли към нея.
— Кели! Кели! Закъсняваш! Ревюто вече започна и…
— Извинявай, Пиер. Случи се… случи се нещо ужасно.
Координаторът я погледна уплашено.
— Добре ли си?
— Да. — Кели затвори очи за миг. Призляваше й при мисълта, че трябва да излезе на подиума след онова, на което беше станала свидетел, ала нямаше друг избор. Тя бе звездата на шоуто.
