|
Оценить:
|
Кой се страхува от мрака
6
Комисар Ото Шифер, двама униформени полицаи и домоуправителят на блока хер Карл Гьоц зяпаха голото тяло на дъното на преливащата вана. На шията на жената се виждаше синина.
Комисарят посочи капещата от крана вода.
— Студена е. — Той помириса празната бутилка от алкохол до ваната и се обърна към домоуправителя. — Как се казва?
— Соня Фербрюге. Мъжът й е Франц Фербрюге. Някакъв учен.
— С мъжа си ли живеят тук?
— От седем години. Наематели мечта. Винаги навреме си плащат наема. Никога не съм имал проблеми с тях. Всички ги обичат… — Той се усети и млъкна.
— Фрау Фербрюге работеше ли?
— Да, в едно от ония интернет кафета, където хората плащат за компютри…
— Как открихте трупа?
— Заради крана на студената вода. Няколко пъти се опитвах да го поправя, обаче все не успявах съвсем.
— И?
— Тая сутрин наемателят в долния апартамент се оплака, че таванът му течал. Дойдох тук, почуках на вратата и след като не ми отвориха, отключих със своя ключ. Влязох в банята и открих… — Гласът му секна.
В банята влезе друг детектив.
— В шкафовете няма друг алкохол освен вино.
Комисарят кимна.
— Ясно. — Посочи бутилката до ваната. — Проверихте ли я за отпечатъци?
— Да.
Шифер се обърна към Карл Гьоц.
— Знаете ли къде е хер Фербрюге?
— Не. Винаги го виждам сутрин, когато отива на работа, обаче… — Той безпомощно разпери ръце.
— Знаете ли дали хер Фербрюге е имал намерение да замине за някъде?
— Нямам представа.
Комисарят се обърна към детектива.
— Поговорете с другите наематели. Вижте дали фрау Фербрюге напоследък е изглеждала потисната, дали са се карали с мъжа си и дали е пиела. Съберете колкото може повече информация. — Погледна Карл Гьоц. — Ще проверим мъжа й. Ако се сетите за нещо важно…
Домоуправителят колебливо отговори:
— Не знам дали е важно, обаче един от наемателите ми каза, че снощи пред блока била паркирана линейка и той попитал дали някой е болен. Когато излязох да видя какво става, линейката вече я нямаше. Важно ли е?
— Ще проверим — отвърна комисарят.
— Ами… ами тялото й? — нервно попита Карл Гьоц.
— Патологът пристига. Изпразнете ваната и я завийте с хавлия.
Глава 4
„Боя се, че ви нося лоша вест… е бил убит… намерихме трупа му под един мост…“
За Даян Стивънс времето беше спряло. Тя безцелно кръстосваше големия, пълен със спомени апартамент и си мислеше: „Вече не е хубав… Вече няма топлина… без Ричард това е само купчина студени тухли. Никога повече няма да има живот“.
Строполи се на дивана и затвори очи. „Ричард, скъпи, на сватбата ни ме попита какъв подарък искам. Отговорих ти, че не искам нищо. Сега обаче искам. Върни се при мен. Няма значение, че не те виждам. Просто ме прегърни. Ще разбера, че си тук. Имам нужда пак да усетя докосването ти. Искам да галиш гърдите ми… Искам да си представя, че те чувам да казваш, че готвя най-вкусната паеля на света… Искам да те чуя да ми казваш да престана да те отвивам… Искам да те чуя да ми казваш, че ме обичаш“. Опита се да овладее внезапно бликналите сълзи, ала не успя.
Прекара следващите два дни, заключена в сумрачния апартамент. Не вдигаше телефона и не отваряше вратата на никого. Криеше се като ранено животно. Искаше да остане сама с мъката си. „Ричард, толкова много пъти ми се е искало да ти кажа: «Обичам те», за да ми отговориш: «И аз те обичам!» Но не исках да ти досаждам. Каква глупачка съм била! Сега имам нужда от теб!“
Накрая, когато и телефонът, и звънецът на вратата зазвъняха непрекъснато, Даян отвори.
На прага стоеше Каролин Тер, една от най-близките й приятелки.
— Изглеждаш ужасно — каза Каролин. После гласът й омекна. — Всички се опитват да се свържат с теб, мила. Умряхме си от притеснение.
— Съжалявам, Каролин, но просто не мога…
Приятелката й я прегърна.
— Знам. Но ти имаш много приятели, които искат да те видят.
Даян поклати глава.
— Не. Не ис…
— Даян, Ричард е мъртъв, но ти си жива. Не отблъсквай хората, които те обичат. Ще им се обадя.
Множество приятели на Даян и Ричард започнаха да телефонират и да я посещават и тя трябваше да слуша безкраен низ от клишета:
— Погледни го от тази страна, Даян. Ричард почива в мир…
— Бог го е повикал при себе си, скъпа…
— Знам, че Ричард е в рая и те закриля…
— Отишъл е на по-хубаво място…
— Възнесъл се е при ангелите…
На Даян й се искаше да изкрещи.
Потокът от гости й се струваше безкраен. В апартамента дойде Пол Дикън, собственикът на галерията, която излагаше нейните картини, и я прегърна.
— Опитвах се да се свържа с теб, но…
— Знам.
— Много ми е мъчно за Ричард. Той беше истински джентълмен. Но, Даян, не бива да се изолираш така. Хората искат да видят прекрасните ти творби.
— Не мога. Вече няма значение. Пол. Нищо няма значение. Свършено е с мен.
Нищо не можеше да я разубеди.
Когато на другия ден на вратата се позвъни, Даян неохотно отиде да отвори. Погледна през шпионката и видя групичка деца. Озадачи се, но им отключи. Бяха десетина, все момчета.
Едното носеше букет.
— Добро утро, госпожо Стивънс. — Детето й подаде букета.
— Благодаря. — Даян изведнъж си спомни кои са тези хлапета. Бейзболистите, които бе тренирал Ричард.
Беше получила безброй кошници с цветя, съболезнователни картички и имейли, ала този подарък я трогна най-дълбоко.
— Заповядайте.
Момчетата се стълпиха в стаята.
— Само искахме да ви кажем, че ужасно съжаляваме.
— Съпругът ви беше страхотен човек.
— Адски готин беше.
— Беше жесток треньор.
