Кой се страхува от мрака

• Предыдущая
• 41/73
• Следующая

Андрю преглътна.

— Ами… да, Танър.

Танър Кингсли отново погледна екрана и натисна друг бутон. На картата замига светла точица, която се насочи на юг. Забави се на едно място, после продължи да се движи.

По някаква улица се плъзна червена точка — толкова бавно, че ясно се виждаха имената на сградите. Той посочи с ръка.

— Това е западна Четиринайсета улица. — Червената точка продължаваше да се движи. — Ето го ресторант „Текила“… аптека… болницата „Сейнт Винсънт“… „Банана Рипъблик“… черквата. — Точката спря. — А това е хотел „Уилтън“. Което потвърждава логиката ми. Прав съм, нали виждаш.

Андрю облиза устни.

— Да, прав си…

Танър го погледна.

— Можеш да си вървиш. — Вдигна мобифона си и се обади. — Флинт, те са в хотел „Уилтън“ на западна Трийсет и четвърта улица. — После затвори, вдигна глава и видя, че брат му стои на прага. — Какво има?

— Ще ходя ли… нали знаеш… в Швеция, да получа Нобеловата награда?

— Не, Андрю. Това беше преди седем години.

— О. — Андрю се обърна и се затътри към кабинета си.

Танър се замисли за извънредното си пътуване до Швейцария преди три години…

Анализираше сложен логистичен проблем, когато по интеркома се разнесе гласът на секретарката му.

— Търсят ви от Цюрих, господин Кингсли.

— Зает съм за… Добре де, ще се обадя. — Вдигна слушалката. — Да? — Докато слушаше, лицето му стана мрачно и той нетърпеливо каза: — Разбирам… Сигурен ли сте?… Не, няма значение. Сам ще се заема с това.

После натисна интеркома.

— Госпожице Ордонес, кажете на пилота да приготви челинджъра. Заминаваме за Цюрих. Ще пътуваме двама души.

Мадлен Смит седеше на голямата веранда на един от най-хубавите ресторанти в Цюрих. Беше трийсетинагодишна, с прелестно овално лице, късо подстригана коса и прекрасна кожа. Беше в напреднала бременност.

Танър се приближи до масата и Мадлен Смит се изправи.

Той протегна ръка.

— Седнете, моля.

И се настани срещу нея.

— Приятно ми е да се запозная с вас. — Жената говореше със слаб швейцарски акцент. — Отначало, когато ми се обадиха, помислих, че някой си прави майтап.

— Защо?

— Ами, вие сте толкова важна личност и когато казаха, че ще дойдете в Цюрих, само за да се срещнете с мен, не можех да си представя…

Танър се усмихна.

— Ще ви кажа защо съм тук. Защото чух, че сте блестящ учен, Мадлен. Може ли да ви наричам Мадлен?

— О, разбира се, господин Кингсли.

— В КИГ ценим таланта. Искаме да работите при нас, Мадлен. Откога сте в Токио Фърст Индъстриъл Груп?

— От седем години.

— Е, седем е вашето щастливо число, защото ви предлагам работа в КИГ на двойно по-голяма заплата, отколкото получавате сега, и ще ръководите собствен отдел. Освен това…

— О, господин Кингсли! — Лицето й засия.

— Това интересува ли ви, Мадлен?

— О, да! Много. Естествено, не мога да започна веднага.

Изражението му се промени.

— Какво искате да кажете?

— Ами, бременна съм и ще се омъжвам…

Той се усмихна.

— Няма проблем. Ще се оправим с всичко.

— Но има и друга причина, поради която не мога да започна веднага — продължи Мадлен Смит. — В момента работя по един проект в нашата лаборатория и тъкмо започваме да… вече сме в самия край.

— Не знам какъв е проектът, Мадлен, и не ме интересува. Но трябва още сега да приемете предложението, което ви направих. Всъщност се надявах с годеника си… — Танър се усмихна — или би трябвало да кажа с бъдещия си съпруг… да дойдете с мен в Америка.

— Мога да дойда веднага щом приключи проектът. След половин година, най-много една.

Танър замълча за момент.

— Сигурна ли сте, че няма начин да дойдете сега?

— Да. Аз ръководя проекта. Няма да е честно да напусна. — Тя се засмя. — Но догодина съм при вас.

Танър Кингсли се усмихна.

— Разбира се.

— Много съжалявам, че сте изминали толкова път за нищо.

— Не е за нищо, Мадлен — топло отвърна Танър. — Нали се запознах с вас.

Тя се изчерви.

— Много сте любезен.

— А, между другото, нося ви подарък. Един мой сътрудник ще го донесе в апартамента ви в шест часа. Казва се Хари Флинт.

На другата сутрин откриха трупа на Мадлен Смит на пода в кухнята. Фурната бе включена и апартаментът беше пълен с газ.

Мислите на Танър се върнаха към настоящето. Флинт никога не се бе провалял. Скоро щяха да се избавят от Даян Стивънс и Кели Харис и проектът можеше да продължи.

Глава 26

Хари Флинт отиде на рецепцията в хотел „Уилтън“.

— Здравейте.

— Здравейте. — Служителката забеляза усмивката на лицето му. — Какво обичате?

— Преди малко при вас са пристигнали жена ми Даян Стивънс и една нейна приятелка. Искам да се кача при тях и да ги изненадам. В коя стая са?

— Съжалявам — отвърна служителката. — Този хотел е само за жени. В стаите е забранено за мъже. Ако искате да им се обадите…

Флинт се огледа. За съжаление фоайето бе пълно.

— Няма значение. Сигурен съм, че скоро ще слязат.

Излезе навън и набра един номер на мобифона си.

— Те са в стаята си, господин Кингсли. Не мога да се кача.

Танър се замисли.

— Флинт, логиката ми подсказва, че ще решат да се разделят. Пращам ти Карбайо на помощ. Ето плана ми.

Кели включи радиото на музикална станция и стаята изведнъж се изпълни с висок рап ритъм.

— Как можете да слушате такива неща? — сприхаво попита Даян.

— Не обичате ли рап?

— Това не е музика, а просто шум.

— Не харесвате ли Еминем? Ами Ел Ел Кул Джей, Ар Кели и Лудакрис?

— Само това ли слушате?

— Не — язвително отвърна Кели. — Обичам „Symphonie fantastique“ на Берлиоз, етюдите на Шопен и Хенделовата „Адмира“. Особено ми харесва…

• Предыдущая
• 41/73
• Следующая