|
Оценить:
|
Кой се страхува от мрака
7
Даян само можеше да преглъща сълзите си.
— Благодаря ви. И той смяташе, че сте страхотни. Много се гордееше с всички ви. — Тя дълбоко си пое дъх. — Искате ли нещо безалкохолно или…
— Не, благодаря, госпожо Стивънс — отговори десетгодишният Тим Холм. — Просто искахме да ви кажем, че той ще липсва и на нас. Всички дадохме пари за цветята. Струват дванайсет долара. Както и да е, просто искахме да знаете, че съжаляваме.
Даян ги погледна и тихо отвърна:
— Благодаря ви, момчета. Знам, че Ричард щеше да ви е благодарен, задето сте дошли.
Децата смутено се сбогуваха и си тръгнаха.
Докато ги проследяваше с поглед, тя си спомни първия път, когато бе присъствала на тренировката им. Ричард беше разговарял с тях, като че ли е на тяхната възраст, на понятен за тях език, и те го обичаха тъкмо заради това. „Тогава започнах да се влюбвам в него“ — помисли си Даян.
Навън се разнесе гръм и първите капки дъжд затрополиха по прозорците като Божии сълзи. „Дъжд“. Беше се случило през един уикенд…
— Обичаш ли да ходиш на пикник? — попита Ричард.
— Обожавам.
Той се усмихна.
— Знаех си. Значи отиваме на пикник. Ще те взема утре по обяд.
Беше красив слънчев ден. Ричард бе подготвил пикник насред Сентръл Парк. Имаше сребърни прибори и ленена покривка, а когато видя съдържанието на кошницата, Даян се засмя. Ростбиф… шунка… сирена… два големи пая… различни напитки и шест вида десерт.
— Тук има достатъчно за цял полк! Чакаш ли някого? — И в главата й изскочи неканена мисъл. „Свещеник?“ Тя се изчерви.
Ричард я наблюдаваше.
— Добре ли си?
Дали е добре ли? „Никога не съм била толкова щастлива“ — помисли си Даян.
— Да, Ричард — отвърна тя.
Той кимна.
— Хубаво. Няма да чакаме полка. Да започваме.
Докато се храниха, имаха да си казват много неща и сякаш се сближаваха с всяка дума. Сексуалното привличане помежду им се усилваше и двамата го усещаха. И насред този прекрасен следобед не щеш ли заваля дъжд. Подгизнаха за броени минути.
— Съжалявам — мрачно каза Ричард. — Трябваше да го предвидя — във вестника пишеше, че няма да вали. Боя се, че пикникът ни се провали и…
Даян се приближи до него.
— Нима?
В следващия миг се озова в прегръдките му и устните й се притискаха към неговите. Стана й горещо.
— Трябва да съблечем тези мокри дрехи — заяви тя, когато най-после се отдръпна.
Ричард се засмя.
— Права си. Не бива да се разбо…
— При теб или при мен? — прекъсна го Даян.
Той внезапно се скова.
— Сигурна ли си, Даян? Питам, защото… това не е приключение само за една нощ.
— Знам — тихо отвърна тя.
След половин час бяха в апартамента на Даян, събличаха се, милваха се, опипваха се и накрая, когато повече не издържаха, се прехвърлиха на леглото.
Ричард беше мил, нежен и страстен и всичко бе вълшебно; езикът му я откри и бавно започна да се движи по нея, сякаш леки вълни плискаха кадифен плаж, после проникна в нея и я изпълни.
Прекараха останалата част от следобеда и почти цялата вечер в разговори и любене и отвориха сърцата си един за друг.
На сутринта, докато Даян приготвяше закуската, Ричард я попита:
— Ще се омъжиш ли за мен, Даян?
Тя се обърна към него и тихо отвърна:
— О, да.
Сватбата беше след месец. Церемонията бе топла и чудесна, приятелите и роднините поздравиха младоженците и когато видя сияещото лице на Ричард, Даян си помисли за предсказанието на циганката и се усмихна.
Бяха решили да заминат на меден месец във Франция, ала Ричард й се обади от работа.
— Появи се нов проект и не мога да отсъствам. Съгласна ли си да го отложим за след няколко месеца? Извинявай, миличка.
— Естествено, че съм съгласна, скъпи.
— Искаш ли да обядваме заедно?
— С удоволствие.
— Ти обичаш френска кухня. Знам един страхотен френски ресторант. Ще те взема след половин час.
След трийсет минути Ричард я чакаше навън.
— Здрасти, мила. Трябва да се срещна с един клиент на летището. Заминава за Европа. Ще се сбогуваме и после ще отидем на обяд.
Тя го прегърна.
— Чудесно.
— Той има частен самолет — осведоми я Ричард, когато стигнаха на летище „Кенеди“. — Ще се срещнем с него на пистата.
Охраната ги пусна в забранената зона, където чакаше един челинджър. Ричард се огледа.
— Още го няма. Хайде да почакаме в самолета.
— Добре.
Качиха се по стълбичката и влязоха в луксозната машина. Двигателите работеха.
Стюардесата се появи в салона.
— Добро утро.
— Добро утро — поздрави Ричард.
Даян се усмихна и също каза:
— Добро утро.
Стюардесата затвори вратата на пилотската кабина. Даян погледна Ричард.
— Много ли ще се забави клиентът ти, как смяташ?
— Не би трябвало.
Ревът на двигателите се усили. Самолетът се раздвижи. Даян погледна през прозореца и пребледня.
— Ричард, ние излитаме!
Той изненадано се обърна към нея.
— Сигурна ли си?
— Погледни през прозореца. — Даян се паникьоса. — Кажи… кажи на пилота…
— Какво да му кажа?
— Да спре!
— Не мога. Вече сме тръгнали.
Даян се ококори.
— Къде отиваме? — след кратко мълчание попита тя.
— А, не ти ли споменах? В Париж. Напи каза, че обичаш френската кухня?
Жена му ахна. После изражението й се промени.
— Ричард, не мога да замина за Париж така. Нямам дрехи. Нямам грим. Нямам…
— Чувал съм, че в Париж също има магазини — прекъсна я той.
Даян се втренчи в него и го прегърна.
— О, глупчо! Обичам те.
Ричард широко се усмихна.
— Нали искаше меден месец. Е, получаваш го.
Глава 5
На „Орли“ ги посрещна лимузина, която ги закара в хотел „Плаза Атене“.
