Кой се страхува от мрака

• Предыдущая
• 25/73
• Следующая

Изчака три дни и й се обади.

— Принцесо?

— Кой е?

Беше готов да й затвори телефона. Колко мъже я наричаха „принцеса“, по дяволите, зачуди се той, ала успя да запази самообладание.

— Танър Кингсли.

— А, да. Как си? — с абсолютно безразличие го попита Пола.

„Сбърках — помисли си Танър. — Изобщо не биваше да й се обаждам“.

— Помислих си, че може някой път пак да вечеряме заедно, но сигурно си заета, затова нека забравим…

— Какво ще кажеш за довечера?

Отново го сварваше неподготвен. Нямаше търпение да й даде урок.

След четири часа Танър седеше срещу Пола Купър в едно френско ресторантче на изток от Лексингтън Авеню. Изненадваше го радостта му от новата им среща. Беше забравил колко е жизнена и енергична.

— Липсваше ми, принцесо.

Тя се усмихна.

— О, и ти ми липсваше. Голяма работа си.

Пак го подиграваше, при това със собствените му думи. По дяволите.

Изглеждаше, че тази вечер ще е повторение на предишната им среща. В другите си романтични връзки винаги той бе контролирал разговора. Сега изпитваше смущаващото усещане, че Пола винаги е на една крачка пред него. Тя имаше бърз отговор за всичко, каквото й казваше. Беше остроумна и не му позволяваше да я баламосва.

Жените, с които обикновено излизаше Танър, бяха красиви и разкрепостени, ала за пръв път в живота си имаше чувството, че нещо им е липсвало. Бяха прекалено лесни. Всички бяха мили, но някак прекалено мили. Не го предизвикваха. Пола, от друга страна…

— Разкажи ми за себе си — помоли я Танър.

Тя сви рамене.

— Баща ми беше богат и влиятелен и израснах като глезла — с камериерки и икономи, сервитьори, които ни обслужваха край басейна, после учих в „Радклиф“ и подготвително училище, както си му е редът. Накрая баща ми изгуби всичко и умря. Оттогава работя като главна асистентка на един политик.

— Харесва ли ти?

— Не. Той е скучен. — Погледът й срещна неговия. — Търся нещо по-интересно.

На другия ден той пак й се обади.

— Принцесо?

— Надявах се да се обадиш, Танър. — Гласът й звучеше топло.

Обзе го приятно усещане.

— Наистина ли?

— Да. Къде ще ме заведеш на вечеря?

Той се засмя.

— Където пожелаеш.

— Ходи ми се в парижкия „Максим“, обаче ще се задоволя с всичко, стига да съм с теб.

Отново го хващаше неподготвен, но кой знае защо, думите й го разтопиха от щастие.

Вечеряха в „Кот Баск“ на Петдесет и пета улица и Танър през цялото време я наблюдаваше и се чудеше защо толкова силно го привлича. Не беше външният й вид — поразяваше го нейната интелигентност. Цялото й същество излъчваше самоувереност. Не познаваше по-самостоятелна жена от нея.

Разговорите им обхващаха безброй теми и Танър установи, че тя е удивително образована.

— С какво искаш да се занимаваш, принцесо?

Преди да отговори. Пола известно време го наблюдава.

— Искам власт — властта да осъществявам нещата.

Танър се усмихна.

— Тогава много си приличаме.

— На колко жени си го казвал, Танър?

Той отново се разяри.

— Ще престанеш ли вече? Когато казвам, че си различна от всяка жена, която някога съм…

— Какво?

— Ядосваш ме — сприхаво отвърна Танър.

— Бедничкият. Щом си ядосан, защо не вземеш един душ…

Пак го обзе гняв. Писна му и той се изправи.

— Няма значение. Няма смисъл да се опитвам да…

— … вкъщи?

Танър не вярваше на ушите си.

— У вас ли?

— Да, имам апартаментче на Парк Авеню — отвърна тя. — Искаш ли да ме заведеш вкъщи?

Прескочиха десерта.

Апартаментчето се оказа разкошно, прекрасно обзаведено жилище. Танър се оглеждаше, смаян от целия този лукс и изящество. Тъкмо в нейния стил. Еклектична колекция от картини, огромна маса, голям полилей, италианско канапе и шест стола чипъндейл. Нямаше време да види нищо повече, защото Пола му каза:

— Ела да ти покажа спалнята си.

Спалнята бе издържана в бяло, с бели мебели и голям огледален таван над леглото.

— Впечатлен съм. Това е най-…

— Шшт. — Пола започна да го съблича. — Ще поговорим после.

Когато свърши, бавно свали дрехите си. Тялото й бе самото съвършенство на еротиката. Тя го прегърна и се притисна към него, доближи устни до ухото му и прошепна:

— Стига любовна игра.

Озоваха се на леглото и Пола беше готова за него. Когато проникна в нея, тя силно стисна бедра, после ги отпусна, отново ги стисна и продължи така, все повече възбуждайки Танър. И всеки път лекичко променяше позата си, така че всяко усещане бе различно. Обсипа го с еротични подаръци, за каквито не беше мечтал, и стимулира екстатичната му кулминация.

След това разговаряха до късно през нощта.

* * *

Оттогава нататък прекарваха заедно всяка вечер. Пола постоянно го изненадваше с чувството си за хумор и чара си и постепенно стана най-голямата хубавица в неговите очи.

— Никога не съм те виждал да се усмихваш толкова много — му каза Андрю една сутрин. — Заради жена ли е?

Танър кимна.

— Да.

— Сериозно ли е? Ще се жените ли?

— Обмислям го.

Брат му се вгледа в него.

— Може би трябва да й кажеш.

Танър стисна ръката му.

— Може би ще й кажа.

На другата вечер Танър и Пола бяха сами в нейния апартамент.

— Принцесо, веднъж ти поиска да ти кажа нещо, каквото не съм казвал на никоя жена — започна той.

— Да, скъпи?

— Ето. Искам да се омъжиш за мен.

Последва мигновено колебание. Тя широко се усмихна и се хвърли в прегръдките му.

— О, Танър!

Той се вгледа в очите й.

— Това „да“ ли означава?

— Искам да се омъжа за теб, скъпи, но… боя се, че имаме проблем.

— Какъв?

• Предыдущая
• 25/73
• Следующая