Кой се страхува от мрака

• Предыдущая
• 50/73
• Следующая

— Бети Баркър още работи в КИГ, затова ще трябва да измислим как да се свържем с нея.

— Домашният й номер може да е в телефонния указател.

— Възможно е, но сигурно го подслушват. — Даян взе указателя от нощното шкафче и прелисти на нужната буква. — Наистина го има!

Набра, изчака, после бавно затвори.

— Какво има? — попита Кели.

— Телефонът й е изключен.

Кели дълбоко си пое дъх.

— Ох… Ще ида да взема душ.

Когато се изсуши и понечи да излезе от банята, Кели видя, че е оставила пешкирите на пода. Поколеба се за миг, после ги вдигна, сгъна ги и грижливо ги върна на закачалката. След това се върна в спалнята.

— Банята е на твое разположение.

Даян разсеяно кимна.

— Благодаря.

Първото, което забеляза при влизането си в банята, бяха подредените пешкири. Усмихна се.

Застана под душа и остави топлата вода да я приласкае. Някога с Ричард заедно бяха използвали душа и телата им се бяха докосвали… С това беше свършено. Ала спомените щяха да останат завинаги. Завинаги…

— Цветята са разкошни, скъпи. Благодаря. Какво празнуваме?

— Свети Валентин.

И пак цветя.

Походът на Вашингтон… Националният ден на дългоопашатия папагал… Деня на любителите на целина…

Когато на една картичка, придружаваща букет рози, Даян прочете: „Денят на скачащите гущери“, не издържа и се засмя.

— Скъпи, гущерите не скачат.

Ричард стисна главата си с ръце.

— По дяволите! Заблудили са ме!

Освен това обичаше да й пише любовни стихчета. Когато се обличаше, Даян откриваше стихотворения в обувките си, в някой сутиен или сако…

Веднъж той се прибра от работа и тя стоеше вътре, чисто гола, само по обувки на високи токове.

— Скъпи, харесват ли ти тези обувки? — попита Даян.

Дрехите му се свлякоха на пода и вечерята закъсня. Те…

— На закуска ли ще ходим, или на вечеря? — откъсна я от спомените гласът на Кели.

Вървяха към кафенето. Денят бе хладен и ясен, небето — кристалносиньо.

— Синьо небе — каза Даян. — Добра поличба.

Кели прехапа устни, за да не се засмее. Суеверията на Даян някак си я умиляваха.

Преди да стигнат до кафенето видяха магазин за дрехи, спогледаха се, усмихнаха се и влязоха.

Продавачката ги посрещна любезно.

— Мога ли да ви помогна?

— Само по-спокойно — предупреди Даян въодушевената Кели. — Спомни си какво се случи предишния път.

— Добре. Без ексцесии.

Обиколиха магазина и си избраха скромно количество необходими неща. Оставиха старите си дрехи в съблекалнята.

— Няма ли да ви трябват? — попита продавачката. Даян се усмихна.

— Не. Пратете ги на някоя благотворителна организация.

Точно до кафенето имаше магазин за електроника.

— Виж, мобифони за еднократна употреба — посочи Кели. Влязоха и си взеха апарати с хиляда предплатени минути.

— Хайде пак да си разменим номерата — каза тъмнокожата жена.

Даян се усмихна.

— Разбира се.

Това им отне само няколко секунди. На излизане, докато плащаше на касата, Даян провери съдържанието на портмонето си.

— Парите ми наистина са на привършване.

— И моите.

— Може би ще се наложи да прибегнем до кредитните си карти.

— Не и преди да сме открили вълшебната заешка дупка. — Моля?

— Няма значение.

— Какво ще обичате? — попита ги келнерката, когато се настаниха на една ъглова маса.

Кели се обърна към Даян.

— Първо ти.

— За мен портокалов сок, яйца с бекон, препечена филийка и кафе.

Сервитьорката погледна Кели.

— А за вас, госпожице?

— Половин грейпфрут.

— Само това ли? — попита Даян.

— Да.

Келнерката се отдалечи.

— Не можеш да я караш само на половин грейпфрут.

— Навик. От години съм на строга диета. Някои модели ядат салфетки, за да убият апетита си.

— Сериозно?

— Съвсем сериозно. Обаче всъщност няма значение. Никога повече няма да бъда модел.

Даян впери поглед в нея.

— Защо?

— Вече не е важно. Марк ми показа какво е най-важно и… — Тя замълча, мъчеше се да преглътне сълзите си. — Ще ми се да го беше познавала.

— И на мен. Но трябва да започнеш живота си наново.

— Ами ти? — попита Кели. — Ще продължиш ли да рисуваш?

Последва дълго мълчание.

— Опитах… Не.

Докато си тръгваха, Кели спря до сутрешните вестници на стойката до изхода.

— Чакай малко. — Взе един от вестниците. — Виж!

Текстът на първа страница гласеше:

В Кингсли Интернешънъл Груп се провежда възпоменателна служба в чест на всички служители, чиято неотдавнашна смърт стана обект на всеобщи догадки. Службата ще се проведе в сградата на КИГ в Манхатън в понеделник от 11:15.

— Утре. — Кели впери очи в Даян. — Според теб защо го правят?

— Мисля, че е капан за нас.

Кели кимна.

— И аз. Дали Кингсли наистина ни смята за толкова глупави, че да се хванем… — Забеляза изражението на спътницата си и стъписано попита: — Нима ще отидем?

Даян кимна.

— Не бива!

— Трябва. Сигурна съм, че Бети Баркър ще е там. Трябва да поговоря с нея.

— С риск да стана досадна, как очакваш да се измъкнем оттам живи?

— Ще измисля начин. — Тя се усмихна. — Довери ми се.

Кели поклати глава.

— Нищо не ме плаши повече от думите „довери ми се“. — Замисли се за миг и лицето й грейна. — Хрумна ми нещо. Знам как да го направим.

— Каква е идеята ти?

— Изненада.

Даян я погледна загрижено.

— Наистина ли смяташ, че ще успеем да се измъкнем?

— Довери ми се.

Когато се върнаха в пансиона, Кели се обади по телефона.

Тази нощ спаха зле. Докато се унасяше, Кели видя пред себе си лицето на Танър Кингсли. Хилеше й се.

• Предыдущая
• 50/73
• Следующая