Музей на страха

• Предыдущая
• 101/156
• Следующая

Намърда наетата кола на свободно място и се огледа внимателно. След това излезе от нея, заключи я и бързо, но не толкова бързо, че да привлече внимание, пое обратно по 137-а улица.

Когато стигна до ъгъла намали темпото и пое като на разходка към входния портал. Там се спря да огледа къщата по-внимателно, като се стараеше да изглежда колкото е възможно по-небрежен.

Някога сигурно е била много величествена: четириетажна постройка от мрамор и тухли, със застлан с плочки мансарден покрив, овални прозорци, кулички и малки пътечки между тях. Фасадата бе украсена с дялани от варовик елементи, вградени в тухлите. Отпред дворът бе ограден с висока желязна ограда с шипове — беше ръждясала и изпочупена. Дворът бе обрасъл в бурени и пълен с боклуци, имаше храсти смрадлика и аилантус и два изсъхнали дъба. Тъмните прозорци на горните етажи гледаха към река Хъдсън и към пречиствателната станция на Норт ривър.

Смитбак потрепери, огледа се още веднъж, след това пресече пътчето и пое по подходната алея. Някога елегантната фасада от мрамор и тухли бе цялата изписана е графити. Довеяният от ветровете боклук се бе натрупал до метър височина в нишите. В края на алеята видя яка дъбова врата. Тя също бе изпъстрена с графити, но изглеждаше в ред. Нямаше прозорче или шпионка.

Смитбак продължи по алеята, придържайки се близо до външната стена. Миришеше на урина и екскременти. Някой бе изхвърлил торба с пелени пред вратата, а в ъгъла имаше купчина чували за боклук, разкъсани от кучета и плъхове. Сякаш по поръчка невероятно дебел плъх изпълзя от боклука, повлякъл корем по земята, изгледа го нахално и изчезна в мръсотията.

Смитбак забеляза два малки овални прозореца от двете страни на вратата. И двата бяха закрити с ламарина, но може би щеше да намери начин да отвори единия. Приближи и натисна внимателно по-близкия прозорец, да го опита. Беше твърд като скала — нямаше никакъв процеп, през който да погледне. Другият беше също тъй здраво затворен. Огледа черчеветата, търсеше процепи в тях, но не намери. Отново опита вратата, но и тя не помръдна. Тази къща — бе яко затворена, почти непристъпна. Може би е била заключена веднага след смъртта на Ленг. А вътре навярно имаше негови лични вещи. Смитбак отново се запита дали вътре имаше и останки от жертвите му.

Когато полицията нахлуе, щеше да изгуби възможността да научи нещо повече.

А му беше много интересно да надникне вътре.

Вдигна глава и погледът му проследи очертанията на къщата. Имаше известен алпинистки опит, придобит от пътуване из каньоните на Юта. Пътуването, при което се запозна с Нора. Отдръпна се назад, огледа фасадата. Имаше доста корнизи и фризове, за които можеше да се улови здраво. Тук, далеч от улицата, едва ли някой щеше да го забележи. С малко късмет би могъл да се изкатери до някой от прозорците на втория етаж. Само да погледне.

Обърна се и огледа отново подходната алея. Улицата беше пуста, а къщата — мъртвешки тиха.

Смитбак разтърка длани, приглади лизнатия си кичур. След това мушна носа на лявата си обувка в дупка в зидарията и започна да се катери.

Втора глава

Капитан Къстър погледна часовника на стената в кабинета си. Беше почти пладне. Капризният му стомах изкурка, прииска му се поне за двайсети път обядът да побърза, за да може да поеме към деликатесния магазин на Дили, да си вземе двоен сандвич с говеждо и сирене с ръжен хляб и повечко майонеза. Представи си как захапва огромния сандвич. Винаги огладняваше, когато е нервен, а днес беше много, много нервен. Бяха минали само четирийсет и осем часа, откакто му възложиха следствието на „Хирурга“, но вече започнаха да му звънят. Кметът му се обади, комисарят му се обади. Трите убийства бяха докарали града близко до паниката. А още нямаше какво да докладва. Отлагането, което бе получил с онази статия за старите кости, вече изтичаше. Петдесетте детектива, които работеха по случая, отчаяно проверяваха най-различни версии и улики. Но накъде водеха те? Наникъде. Той изсумтя и поклати шава. Некомпетентни задници.

Стомахът му изкурка отново, този път по-силно. Напрежението и тревогата го обгръщаха като с влажна хавлия. Ако това означаваше да ръководиш голямо разследване, то никак не му се нравеше.

Погледна отново часовника. Още пет минути. Да не излиза да обядва преди дванайсет, за него бе въпрос на дисциплина. Като полицай той бе наясно, че всичко зависи от дисциплината. За това ставаше дума. Нямаше да се остави напрежението да го сломи.

Спомни си как комисарят го бе изгледал косо в онзи коптор на улица „Дойърс“, когато му възложи разследването. Рокър никак не изглеждаше уверен в способностите му. Къстър си спомни съвсем точно съветите му: „Предлагам ти веднага да се заемеш с това ново дело. Веднага се залавяй за работа. Залови този убиец. Не искаш нов труп да ти се стовари на главата, нали?“

Стрелката на минутите измина още едно деление.

Може би решението е в привличането на още хора, помисли си той. Можеше да прехвърли още дузина детективи да работят по онова убийство в архива на музея. То беше най-скорошно, значи следите щяха да се най-пресни. Уредничката, която бе открила трупа — онази студена кучка, как й беше името — не беше от най-разговорливите. Ако можеше да…

И тогава, тъкмо когато и втората стрелка приближи дванайсетия час, го осени прозрението.

Музейният архив. Музейната уредничка…

Беше толкова смазващо, тъй заслепяващо, че временно прогони от главата му мислите за сандвича с говеждо.

Музеят. Музеят бе центърът, около който се въртеше всичко.

Третото убийство, бруталната операция? Случи се в музея.

• Предыдущая
• 101/156
• Следующая