Музей на страха

• Предыдущая
• 34/156
• Следующая

Нора помъкна Смитбак към вратата и я хласна здраво зад гърба им. Слязоха по стълбите, потънали в напрегнато мълчание.

Миг по-късно вече стояха на тротоара.

— Трябва да се върна на работа — каза Нора и се извърна.

— Можем да поговорим за всичко това довечера.

— Определено ще го сторим.

Смитбак я изгледа как закрачи по Деветдесет и девета улица, озарена от полегатата светлина. Тренчкотът й се издуваше зад перфектното задниче, дългата й медноруса коса се ветрееше. Почувства се смазан. След всичко, което бяха преживели, тя не искаше да заживеят заедно. Къде беше сбъркал? Понякога се питаше дали тя не го винеше за това, че я бе попритиснал да се премести на изток от Санта Фе. Но не беше негова вината, че службата й в музея „Лойд“ бе пропаднала, нито пък за това, че шефът й тук, в Манхатън, се бе оказал истински задник. Как можеше да промени решението й? Как можеше да й докаже, че наистина я обича?

В съзнанието му започна да се оформя една идея. Нора не ценеше високо ролята на пресата, особено пък на „Ню Йорк таймс“. Не разбираше колко хрисим, колко кротичък и готов за съдействие щеше да стане музеят, ако бъде изправен пред неблагоприятни по дух публикации. Да, помисли си той, това ще подейства. Тя ще се заеме отново със сбирките си, ще получи финансиране за датировките с въглерод–14, а и нещо повече. И в крайна сметка ще му бъде благодарна. Ако побърза, може дори да успее за първото издание.

Смитбак се сепна от силен вик:

— Ей, приятел!

Обърна се. Видя двамината скитници — вече „наквасени“, те се държаха един за друг и залитаха по тротоара. Единият вдигна хартиена торбичка:

— Ела, пийни едно от нас!

Смитбак извади още една двайсетачка и я размаха пред по-едрия и по-мръсния от двамата.

— Вижте к’во. След няколко минути от тази сграда заедно с двамина ще излезе една слаба дама, облечена в черно. Казва се Мили. Прегърнете я яката и я целунете от мен, става ли? Колкото по-мокра е целувката, толкова по-добре.

— Уф, има си хас!

Мъжът грабна банкнотата и я мушна в джоба си.

Смитбак пое по улицата към „Бродуей“, с леко разведрена глава.

Осма глава

Антъни Феърхевън отпусна стройното си мускулесто тяло върху стола, разтвори кърпата върху скута си и погледна закуската, сервирана пред него. Беше оскъдна, ала подредена изключително внимателно върху безупречната бяла дамаска: чаша от китайски порцелан с чай, две бисквити, разкошен конфитюр. Изпи чая наведнъж, гризна разсеяно бисквита, след това избърса устни и даде на прислужницата рязък знак с ръка да му донесе вестниците.

Слънцето струеше през извитите стъкла на атриума, отреден за закуска. От върха на „Метрополитън тауър“ целият Манхатън лежеше прострян в краката му и блещукаше на утринната светлина — прозорците му намигаха в розово и златисто. Неговият собствен „Нов свят“ очакваше той да направи съдбовното си решение. Далеч под него тъмният правоъгълник на Сентръл парк изглеждаше като току-що изкопан гроб, а сградите по Пето авеню хвърляха върху него сенки като от решетка.

Чу се шумолене, докато прислужницата поставяше вестниците пред него — „Ню Йорк таймс“ и „Уолстрийт джърнъл“. Прясно „изгладени“, така както ги искаше. Взе „Таймс“-а, разгърна го, топлата миризма на печатарско мастило удари ноздрите му, сухите страници шумоляха. Разтърси леко вестника и го обърна на първата страница. Прегледа заглавията.

Мирни преговори в Близкия изток, дебати за кметските избори, земетресение в Индонезия. Погледна под сгъвката.

И дъхът му мигновено секна.

НОВООТКРИТО ПИСМО ХВЪРЛЯ СВЕТЛИНА ВЪРХУ УБИЙСТВАТА ОТ 19-ТИ ВЕК

Феърхевън примигна, пое дълбоко дъх и зачете.

НЮ ЙОРК 8 октомври. Едно намерено в архивите на Нюйоркския природонаучен музей писмо може да помогне за разгадаването на страховитата костница, открита в началото на миналата седмица в Долен Манхатън.

Тогава строителни работници, заети в изграждането на висока жилищна сграда на ъгъла на улиците „Хенри“ и „Кетрин“, разкопаха избен тунел, в който бяха намерени костите на трийсет и шест млади мъже и жени. Останките са били зазидани в дванайсет ниши в стар въглищарски тунел от средата на деветнайсети век. Предварителните проучвания на съдебномедицинските екипи показаха, че жертвите са били дисекирани или може би аутопсирани, след което са били разчленявани. Предварителната датировка, извършена на място от археоложката Нора Кели от Нюйоркския природонаучен музей, сочи, че убийствата са станали между 1872 и 1881 година, когато на ъгъла е имало триетажна сграда, в която се помещавал частен музей, известен като „Музеят на Дж. К. Шотъм за природни забележителности и рядкости.“ Музеят изгорял през 1881 година, а Шотъм загинал в пожара.

При последвалото проучване д-р Кели открила писмото, чийто автор е самият Дж. К. Шотъм. Написано малко преди смъртта на Шотъм, то описва как авторът му разкрил медицинските експерименти на наемателя си таксономист и химик на име Енок Ленг. В писмото си Шотъм обвинява Ленг, че извършвал медицински експерименти с човешки същества в опит да удължи собствения си живот. Както изглежда, опитите са включвали хирургическо отстраняване на живо на долната част на гръбначния стълб. Редакцията на „Ню Йорк таймс“ разполага с копие на писмото.

Ако останките наистина принадлежат на убити индивиди, това ще е най-голямото серийно убийство в историята на Ню Йорк, а може би и на целите Съединени щати. Джак Изкормвана, най-прочутият сериен убиец в Англия, е убил седем жени в лондонския район „Уайтчапъл“ през 1888 година. За Джефри Дамър, печално известния американски сериен убиец, се знае, че е избил най-малко 17 души.