Музей на страха

Оглавление

Изправи се и избърса с ръкав челото си. Това не беше стандартната дисекция, която човек обикновено прави в медицинския колеж. По-скоро приличаше на неврохирургическа операция, практикувана при лекциите за напредналите в невроанатомията. Сети се за агента от ФБР Пендъргаст. Погледна го, за да види как възприема всичко това. Беше виждал сума шокиран народ на аутопсиите, но сега нямаше нищо подобно: мъжът изглеждаше не толкова шокиран, колкото мрачен като самата смърт.

Агентът заговори:

— Докторе, мога ли да ви прекъсна с няколко въпроса?

Даусън кимна.

— Тази дисекция ли е причина за смъртта?

Даусън изобщо не се бе замислял за това. Потрепери.

— Ако субектът е бил жив, когато е сторено това, да, това е била причината за смъртта му.

— В кой момент?

— Веднага щом е бил направен срез на дурата, гръбначната течност би трябвало да изтече. Само това е достатъчно да причини смъртта.

Той отново огледа раната отблизо. Изглежда операцията е предизвикала доста силно кървене от епидуралните вени и някои от тях бяха отстранени — индикация за травма приживе. Ала онзи, който бе извършил дисекцията, не бе работил около вените така, както би сторил хирург при жив пациент, а направо ги беше разрязал. Операцията, макар и извършена с голямо умение, очевидно е била направена много набързо.

— Разрязани са били голям брой вени, но само най-големите, онези, чието кървене би попречило на работата, са били зашити. Субектът трябва да е починал от кръвозагуба преди разреза на дурата, в зависимост от това колко бързо… онзи е работил.

— Но субектът е бил жив, когато операцията е започнала?

— Така изглежда. — Даусън едва преглътна. — Но както по всичко личи, не е било направено никакво усилие субектът да остане жив по време на дисекцията.

— Бих препоръчал изследвания на кръвта и тъканите, за да се разбере дали субектът е бил упоен.

Лекарят кимна.

— Това влиза в стандартните процедури.

— По ваше мнение, докторе, доколко професионална е дисекцията?

Даусън не отговори. Опитваше се да сложи в ред мислите си. Цялата тази работа имаше потенциала да се превърне в нещо голямо и неприятно. Засега несъмнено щяха да се опитат да не шумят, да запазят колкото е възможно по-дълго информацията извън полезрението на нюйоркската преса. Но всичко щеше да излезе наяве — винаги излизаше — и след това щяха да се намерят сума хора, които да подложат действията му на съмнение. Най-добре щеше да бъде да намали темпото, да я кара стъпка по стъпка. Това не бе просто поредното убийство, както пишеше в полицейското сведение. Слава Богу, че още не бе започнал фактическата аутопсия. Трябваше да бъде благодарен на агента на ФБР за това.

Обърна се към сестрата:

— Повикай Джоунс с голямоформатната камера и с камерата за микроскопа. Искам да присъства и втори съдебен лекар. Кой е на повикване?

— Доктор Лофтън.

— Необходимо ми е да дойде до половин час. Бих искал да се консултирам и с нашия неврохирург — доктор Фелдмън. Помоли го да дойде колкото е възможно по-скоро.

— Добре, докторе.

Обърна се към Пендъргаст.

— Не съм сигурен, че мога да ви допусна да останете тук без някакво официално позволение.

За негова изненада мъжът изглежда прие това.

— Разбирам, докторе. Смятам, че тази аутопсия е в сигурни ръце. Лично аз видях достатъчно.

Аз също, помисли си Даусън. Сега вече беше сигурен, че това бе дело на хирург. И от тази мисъл му призля.

О’Шонеси стоеше във фоайета Чудеше се дали да си купи кафе от автомата, но реши да не го прави. Определено се чувстваше объркан. Ужким се смяташе за кораво, язвително нюйоркско ченге, а се измъкна като мокра връв. Само дето не си издрайфа червата направо върху пода в залата за аутопсии. Гледката на онова голо момиче на масата, синьо и изпоцапано, с подпухнало младо лице, с отворена уста, с коса, от която стърчаха клечки и листа… Той потръпна от оживялата картина.

Освен това изпитваше силен гняв към онзи, който го бе сторил. Не беше ченге по убийствата и никога не бе искал да бъде, дори в началото на кариерата си. Не можеше да понася кървища. Но собствената му балдъза живееше в Олкахома. И беше на възрастта на това момиче. Сега вече чувстваше, че би понесъл всичко необходимо, за да заловят този убиец.

Пендъргаст се плъзна през стоманените врага като дух. Не погледна към О’Шонеси. Сержантът го последва на крачка, излязоха от сградата и мълчаливо се качиха в очакващата ги кола.

Нещо определено бе развалило настроението на Пендъргаст. Той и без друго си беше мрачен, но толкова навъсен досега не беше го виждал. О’Шонеси нямаше представа защо Пендъргаст толкова се интересуваше от новото убийство, та прекъсна работата си по убийствата от деветнайсети век. Но му се стори, че моментът не беше удобен да го пита.

— Ще оставим сержанта в участъка — нареди Пендъргаст на шофьора. — А след това можеш да ме откараш у дома.

Пендъргаст се облегна в коженото кресло. О’Шонеси се извърна и го погледна.

— Какво стана? — успя да попита. — Какво видяхте?

Пендъргаст гледаше през прозореца.

— Злото.

Не каза нищо повече.

Трета глава

Уилям Смитбак Младши, облечен в най-хубавия си костюм („Армани“, наскоро взет от химическото чистене), с най-хубавата си бяла риза и с най-официалната си вратовръзка, стоеше на ъгъла на Авеню ъв ди Америкас и Петдесет и пета улица. Погледът му пробяга по огромния монолит от стъкло и хромирана стомана — сградата на „Мойгън-Феърхевън“, върху която отразената светлина ромолеше синьо-зелена като огромно водно огледало. Някъде в този куб за сто милиона долара се намираше жертвата му.