Музей на страха

Оглавление

114

— В моя кабинет ли?

— Насаме. Може и да не се наложи да претърсваме повече музея. Може би ще уредим всичко в кабинета ви. Веднага.

Бризбейн са замисли за миг.

— Добре. Последвайте ме.

Къстър кимна към своя човек — лейтенант детектив Пайлс.

— Ти поемаш командването тук.

— Слушам, сър.

След това се обърна към Нойс. Едва забележимото свиване на дебелия му показалец докара мигновено дребосъка до него.

— Нойс, искам да ме придружиш — рече тихо. — Носиш ли служебната си „ютия“?

Нойс кимна, а сълзящите му очи блеснаха в мрака.

— Добре. Да вървим тогава.

Трета глава

Шпионката се отвори отново. В безкрайния период на тъмнина и ужас Смитбак бе изгубил представа за времето. Откога се намираше тук? От Десет минути? Час? Ден?

Гласът заговори отново, устните блестяха в осветеното квадратче.

— Колко мило от ваша страна, че ме посетихте в моята много стара и много интересна къща. Надявам се, че колекцията ми ви е доставила наслада. Особено много си харесвам коридона. Между другото, успяхте ли да го видите?

Смитбак се опита да отговори, забравил, че устата му е запушена.

— О, колко глупаво от моя страна. Не си правете труда да отговаряте. Аз ще говоря, а вие ще слушате.

Мислите На Смитбак се втурнаха към възможностите за бягство. Не намери нито една.

— Да, коридонът е особено интересен. Както и мезозавърът от варовиците в Канзас. И дургатът от Тибет е доста необичаен, единият от общо два намерени на планетата. Доколкото знам е бил оформен от черепа на петнайсетото прераждане на Буда.

Смитбак дочу сух смях, досущ като шумоленето на изсъхнали листа.

— Като цяло много интересен „музей на чудатостите“, драги господин Смитбак. Мъчно ми е, че толкова малко хора са имали възможността да го видят и че онези, които са получили тази чест, не са имали възможността да се завърнат.

Последва кратко мълчание. След това гласът продължи — тихо и благо:

— Ще ви оправя добре, господин Смитбак. Няма да пожаля никакви усилия.

Крайниците на Смитбак се сковаха от спазъм на страх, какъвто не бе изпитвал никога. „Ще ви оправя добре“… Смитбак осъзна, че му предстои да умре. А изпаднал в най-дълбок ужас, той не забеляза веднага, че Ленг се бе обърнал към него по име.

— Ще бъде впечатляващо изживяване — по-впечатляващо, отколкото за онези преди вас. Направих големи, забележителни крачки напред. Успях да постигна най-точната хирургическа процедура. Ще бъдете в съзнание до самия край. Разбирате ли, съзнанието е ключът — сега осъзнах това. Уверявам ви, че ще вложа цялото си усърдие.

Последва кратко мълчание, в което Смитбак се постара да не полудее веднага.

Устните се свиха.

— Не бих искал повече да ви бавя. Да тръгваме ли към лабораторията?

Ключалката изтрака и желязната врата се отвори. Тъмната фигура с бомбе, която приближи, държеше този път дълга игла от спринцовка. На върха й трептеше блестяща капчица. Беше надянал старовремски очила с кръгли, опушени стъкла.

— Това е инжекция, която само ще отпусне мускулите ви. Съставът й е много подобен на отровата кураре. Парализиращо вещество; ще усетите слабост, подобна на онази, която човек изпитва като сънува. Знаете какво имам предвид: опасността идва, опитвате се да избягате, но усещате, че не можете да помръднете. Не се бойте, господин Смитбак. Въпреки че няма да можете да помръднете, ще останете в съзнание през по-голямата част от операцията — докато не бъде извършен последният разрез и извличането. Така за вас ще бъде далеч по-интересно.

С приближаването на иглата, Смитбак опита, гърчейки се, да се съпротивлява.

— Вижте, това е много деликатна операция. Изисква много стабилна и безкрайно опитна ръка. Не можем да си позволим пациентът да се мята по време на процедурата. И най-малкото отклонение на скалпела ще съсипе всичко. И човек трябва да се избави от източника и да започне наново.

Иглата приближаваше.

— Предлагам ви сега да поемете дълбоко въздух, господин Смитбак.

Събрал цялата сила, породена от натрупалия се ужас, Смитбак се замята от една на друга страна, в безумен опит да се отскубне от веригите. Отвори широко уста, въпреки плътната превръзка, пробва отчаяно до изкрещи и почувства как част от кожата на устните му се сцепва в това усилие. Подскочи яростно, опита да се освободи от белезниците, ала силуетът със спринцовката неумолимо приближаваше. Сетне усети убождането, когато иглата проникна в плътта му, топлината, която се разля по вените му, а след това — ужасяваща слабост — тъкмо онази, която Ленг беше описал, чувството, че си парализиран, случващо се на човек в най-лошите му сънища и то в най-гадните моменти от тях.

Ала Смитбак беше наясно, че това в никакъв случай не беше сън.

Четвърта глава

На сержанта от полицията Пол Дж. Финистър цялата тази работа му беше наистина противна. Беше ужасно, престъпно губене на време. Огледа редицата дървени маси, подредени успоредно върху килима на библиотеката; старомодно облечените в сака от туид, ококорени и изпоядени от молци типове, които седяха край масите срещу ченгетата. Някои изглеждаха изплашени, други — обидени. Ясно бе, че никой от тези музейни мухльовци не знаеше нищо — бяха просто група учени с лоши зъби и с още по-лош дъх. Откъде ги изравяха тези типове? Направо се побъркваше от мисълта колко изкарани с пот на челото долари на данъкоплатците отиваха да се поддържа тази шибана каменна грамада. И не само това, ами вече беше десет вечерта и като се върнеше у дома, жена му щеше да го убие. Няма значение, че това му беше работата, че му плащаха надница и половина, че плащаха ипотеката за готиния апартамент на хълма Кобъл, който тя го бе накарала да купи, и че имаха бебе, чийто памперси струваха цяло състояние. Тя наистина щеше да го утрепе. Ще се върне у дома и вечерята ще е станала на въглен във фурната — където си е седяла от шест вечерта при 250 градуса температура, самата тя ще си е легнала и ще е изгасила лампите, но ще е будна, нащрек като заредена пушка, бясна, а бебето ще реве, без никой да му обръща внимание. Жената няма да каже нищо като си легне, просто ще му обърне гръб с огромна самосъжалителна въздишка и…