Музей на страха

Оглавление

Но ето, че попадна на заглавие от 10 септември 1918 година, което бе току под сгъвката на първа страница: „Обезобразен труп в бедняшко жилище“. Следвайки старомодния стил, статията се стремеше да щади чувствата на читателите и да не споменава какви точно са били обезобразяваният, но изглежда ставаше дума за долната част на кръста.

Зачете се, репортерските му инстинкти отново сработиха. Значи Ленг е бил още „в действие“, още е убивал и след като е изоставил лабораторията си на улица „Дойърс“.

До края на деня успя да установи още половин дузина убийства, по едно на всеки две години, които можеха да бъдат дело на Ленг. Или е имало други неразкрити трупове; или пък Ленг е престанал да заравя труповете в подземията из най-различни краища на града. Жертвите винаги са били просяци. Само в един случай трупът е бил идентифициран. Всички са били погребани в общинските гробища. В резултат на всичко това никой не е забелязал приликите. Полицията не е направила връзка между тях.

Последното убийство по „метода“ на Ленг изглежда е станало през 1935 година. След тава се съобщаваше за множество убийства, но нито едно не бе с характерните осакатявания „подписът“ на Ленг.

Смитбак направи бързи из а сления: Ленг се е появил в Ню Йорк през седемдесетте години на XIX век — може би млад мъж, около тридесетгодишен. През 1935-а би трябвало да е на около седемдесет години. Защо убийствата са престанали тогава?

Отговорът беше абсолютно очевиден — Ленг е починал. Не намери некролог във вестника; но пък Ленг се е стремял изобщо да не се шуми около него, тъй че появата на некролог би била малко вероятна.

Е, дотук с теорията на Пендъргаст, помисли си Смитбак. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече добиваше увереност, че Пендъргаст не би могъл наистина да повярва в подобен абсурд. Не, Пендъргаст ги пращаше за зелен хайвер поради някаква своя, съмнителна причина. Това бе много характерно за него — артистичен, уклончив, с безкрайни недомлъвки. Човек никога не знаеше какво мисли, нито какъв е планът му. Ще обясни всичко това на О’Шонеси, когато се видят следващия път; не ще и дума, че ченгето ще се успокои, като разбере, че Пендъргаст не се е побъркал.

Смитбак прегледа за некролози още една годишнина, но не откри нищо за Ленг. Логично: той не е искал да остави никаква следа в историческите архиви. Беше почти ужасяващо.

Погледна часовника си: време бе да прекратява. Беше прекарал в архива цели десет часа.

Но бе направил добър старт. С един удар бе разкрил още половин дузина нерешени случаи на убийства, които биха могли да бъдат приписани на Ленг. Разполагаше може би с още ден-два преди редакторът да започне да изисква резултати. А може би и с повече, ако съумееше да покаже, че работата му е довела до разкриване на златна жила.

Едно от разкритите в целодневното му проучване неща беше, че Ленг е бил гост-изследовател в музея. Смитбак знаеше, че по онова време всички гостуващи учени е трябвало да бъдат проучени от академичното ръководство, за да получат неограничен достъп до колекциите. В това проучване са се съдържали такива подробности като: възраст, образование, научни степени, специалности, публикации, брачен статус и адрес. Оттам можеше да се стигне до други съкровищници на документи — актове за собственост, договори за наем, съдебни действия и тъй нататък. Ленг може и да е успял да се скрие от общественото внимание — но архивите на музея щяха да са съвсем друга опера.

И когато Смитбак приключи, ще познава Ленг като свой собствен брат.

Тази мисъл му донесе приятната тръпка на очакването.

Четвърта глава

О’Шонеси стоеше на стъпалата пред сградата на ФБР „Джейкъб Джавитс“. Дъждът бе спрял и тук-таме по тесните улички на Долен Манхатън се виждаха локвички. Пендъргаст не беше в „Дакота“, нямаше го и тук — в офиса на Бюрото. О’Шонеси бе обзет от смесени чувства — нетърпение, любопитство, ентусиазираност. Беше доста разочарован, че не можеше да покаже веднага откритието си на Пендъргаст. Той със сигурност щеше да оцени важността му. Може би това щеше да е ключът за разгадаването на случая.

Мушна се зад една от гранитните колони на сградата, за да разгледа още веднъж дневниците. Погледът му пробяга по разделените на колонки страници, по безбройните вписвания с избеляло синьо мастило. Съдържаха всичко: имената на купувачите, списъци на химикали, количества, цени, адреси за доставка, дати. Отровите бяха отбелязани с червено. На Пендъргаст това много щеше да му хареса. Ленг, разбира се, би трябвало да е правил покупките си под псевдоним, може би е давал фалшив адрес — но би трябвало да е използвал един и същи псевдоним за всяка покупка. А след като Пендъргаст вече бе съставил списък поне на някои от редките химикали, използвани от Ленг, щеше да е проста работа да бъдат сравнени е описите от тази книга и по този начин да бъде разкрит псевдонимът на Ленг. Ако под същото име Ленг е правил и други сделки, тази малка книга би могла да ги отведе твърде далеч.

О’Шонеси погледна томчетата още веднъж, след това ги мушна под мишница и закрачи замислен по улица „Уърт“ към Градския съвет и метрото. Томчетата покриваха периода 1917 — 1923 година и предхождаха пожара, изпепелил аптеката. Очевидно само те бяха оцелели от огъня. Били са собственост на дядото, а бащата после ги е преподвързал. Ето защо онзи антиквар не си е дал труда да ги прегледа — изглеждали са твърде съвременни. А О’Шонеси бе извадил чист късмет…

Антикварят. Като се замисли сега за него, му се стори подозрително някакъв антиквар просто да се появи в магазина няколко дни след смъртта на стария и да се заинтересува от сейфа. Може би в крайна сметка смъртта не е била случайна. Може би убиецът папагал е бил в магазина преди него и е търсел повече информация за купуваните от Ленг химикали. Но не — това не беше възможно. Папагалските убийства бяха започнали след публикуването на статията. О’Шонеси се укори, че не бе поискал описание на антикваря. Е, винаги можеше да се върне отново. Може би и Пендъргаст ще поиска да дойде с него.