Музей на страха

Оглавление

— Ето, че стигнахме.

Пък избута стълбичка на колела, изкатери се в мрака и се върна с малка кутия в ръце.

— Ето ви го вашият господин Шотъм. Боя се, че неговият не е бил най-интересният „музей“. А и след като изгорял, ние не притежаваме много от него — само тези книжа. — Пък отвори кутията, надзърна вътре. — О, небеса, каква бъркотия — изкудкудяка неодобрително той. — Не, разбирам, след като… Е, добре, когато приключите с тези, ще ви покажа документацията на Делакорт. Далеч по-изчерпателна е.

— Боя се, че няма да има време, поне не и днес.

Пък изсумтя недоволно. Нора го погледна и я бодна чувство на жалост към самотния старик.

— А, ето едно писмо на Тинбъри Макфадън — рече Пък и взе избелял лист хартия от кутията. — Помагал е на Шотъм да класифицира бозайниците и птиците си. Съветвал е маса собственици на „музеи“. Раздавал се е. — Пък продължи да рови. — Бил е близък приятел на Шотъм.

Нора се замисли за миг.

— Мога ли да видя тази кутия?

— Трябва да я разгледате в залата за проучвания. Не може да напуска архива.

— Разбирам — рече Нора и се замисли. — Казахте, че Тинбъри Макфадън е бил близък приятел на Шотъм. Неговата документация също ли се съхранява тук?

— Дали е тук ли? Добри Боже, има планини от негови документи. Както и от колекциите му. Самият той е имал доста интересен „музей“, само дето никога не го е излагал. Завещал го на музея, ала никой от експонатите не е имал документ за произход, а и колекцията била пълна с фалшификати, затова всичко е тук, долу. Поради причини от историческо естество. Казват, че нямала научна стойност. — Пък подсмръкна. — Не се вписвали в главната колекция.

— Мога ли да я видя?

— Разбира се, разбира се! — Пък отново се затътри, този път в друга посока. — Ей там е, вдясно зад ъгъла.

Най-сетне се спряха пред две лавици. Горната беше пълна с още книжа и кутии. Върху една от кутиите имаше разписка с избелял опис на нещата, прехвърлени от Дж. К. Шотъм на Т. Ф. Макфадън — като заплащане на извършените и предстоящите за извършване услуги. Долният рафт бе запълнен с различни странни обекти. Докато ги оглеждаше, Нора забеляза препарирани животни, загърнати в насмолена хартия, овързани с въженца съмнителни на вид вкаменелости, плуващо в стъкленица двуглаво прасе, изсушена анаконда, навита на гигантска петвъзлова спирала, препарирано пиле с шест крака и четири криле, както и някаква чудата кутия, изработена от слонско стъпало.

Пък се изсекна тъй шумно, сякаш наду тромпет, избърса очи.

— Ако узнае, че скъпоценната му колекция е свършила тук, горкият Тинбъри сигурно ще се обърне в гроба. Смятал е, че има безценна научна стойност. Това, разбира се, е било във времето, когато много от уредниците на музеи са били любители с твърде малки научни познания.

Нора посочи разписката.

— Това тук изглежда доказва, че Шотъм е дал на Макфадън екземпляри за сметка на извършената от него работа.

— Обичайна практика.

— Значи част от тези екземпляри са от колекцията на Шотъм?

— Несъмнено.

— Мога ли да изследвам и тях?

Пък засия.

— Ще преместя всичко в залата за изследвания, ще бъде върху масите. Ще ви се обадя, когато е готово.

— Колко време ще ви отнеме?

— Един ден.

Лицето му се изчерви от удоволствието, че може да бъде от полза.

— Няма ли да ви трябва помощ, за да преместите всичките тези неща.

— О, да. Ще ми помогне моят помощник Оскар.

Нора се огледа.

— Оскар ли?

— Оскар Гибс. Обикновено той работи за отдела по остеология. Там нямаме кой знае колко посетители. Ще го извикам да помогне тук.

— Много мило от ваша страна, господин Пък.

— Мило ли? Удоволствието е изцяло мое, скъпо момиче!

— Ще доведа и един колега.

Облак на несигурност засенчи лицето на Пък.

— Колега ли? Има правила по безопасността, а и с всичките тези нови охранители… — той се поколеба, доста объркан.

— Правила ли?

— Допуска се само персонал от музея. Преди архивът беше отворен за всички, но сега достъпът е ограничен само до персонала на музея. И до надзорниците…

— Специален агент Пендъргаст е… ъ-ъ-ъ… — свързан с музея.

— Агент Прендъргаст ли казахте? Да, името му ми е познато. Спомням си го сега. Онзи господин от Юга. О, Господи — по лицето на мъжа за миг пробяга нещастно изражение. — Е, добре, добре, както искате. Ще ви очаквам утре в девет часа.

Втора глава

Патрик Мърфи О’Шонеси седеше в кабинета на капитана на участъка и го чакаше да приключи с телефонния разговор. Чакаше вече пет минути, но досега Картър дори не го бе погледнал. Което за него бе добре дошло. О’Шонеси разглеждаше безучастно стените, погледът му се плъзгаше по наградните плакети и купите, спечелени на състезания по стрелба, докато най-сетне се оживи, когато се спря върху картината на отсрещната стена. На нея бе изрисувана малка хижа в някакво блато, нощем, при пълна луна; прозорчетата на хижата хвърляха мека жълта светлина върху водата. Тема на несекващи шеги в седми участък беше фактът, че техният капитан, с цялата му маниерност и претенции за култура, държеше гордо окачено в кабинета си такова сълзливо пейзажче. Говореше се дори да съберат пари и да направят дарение за замяна на тази отблъскваща картина с нещо по-свястно. И О’Шонеси се бе смял с останалите, но сега намираше картинката за трогателна. Всичко беше толкова трогателно.

Изтракването на слушалката върху вилката го извади от унеса му. Той вдигна глава в мига, в който Къстър натискаше бутона на интеркома.

— Сержант Нойс, елате тук, моля.

О’Шонеси отклони погледа си. Това не беше добър знак. Хърбърт Нойс, наскоро прехвърлен от отдела за вътрешни разследвания, беше личният помощник и блюдолизец нумеро уно. Определено се заформяше нещо неприятно.