Музей на страха

• Предыдущая
• 42/156
• Следующая

Отиде да види витрината и застана зад тълпата. Долови още приглушени реплики, лек сподавен смях, няколко неодобрителни цъкалия с език. Някаква дама, отрупана с бижута, махаше с ръка да повика охраната. Когато хората осъзнаха, че е полицай, машинално му сториха път.

Тогава той забеляза, че към щанда бе прикрепен изпипан етикет. Беше красиво оформена дъбова табелка, върху която на черен фон беше изписано със златни букви:

РОДЖЪР С. БРИЗБЕЙН III

ПЪРВИ ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ

Тринадесета глава

Кутията бе изработена от твърдо дърво. Беше си стояла непокътната и непотребна десетилетия наред и бе покрита с дебел слой прах. Достатъчно обаче беше едно изтриване с мекия велурен парцал, за да се махне напластената с годините „утайка“, а с второто изтриване — да блесне дървото под нея в старовремската си богата и мека лъскавина.

След това парцалът премина към обшитите с бронз ъгли, излъска ги до блясък. После — към бронзовите панти, полирани и леко смазани. Най-накрая стигна до златната табелка, закрепена към капака с четири миниатюрни винтчета. Едва когато всеки сантиметър от кутията, всеки неин елемент бяха полирани до блясък, пръстите преминаха към ключалката — и треперещи леко от важността на мига, — я отвориха и вдигнаха капака.

Инструментите вътре блестяха в леглата си от тъмночервено кадифе. Пръстите пробягаха последователно по всички тях, докосваха ги леко, почти благоговейно, сякаш можеха да имат някакво целително въздействие. Както някога — и както щяха да да правят в бъдеще.

Първи беше големият нож за ампутиране. Острието му бе извито надолу, досущ като на всички американски ножове за ампутиране, произведени в промеждутъците между Революцията и Гражданската война. Всъщност този комплект беше произведен през 1840 година от „Уиганд и Сноудън“ от Филаделфия. Изящен комплект, произведение на изкуството.

Пръстите се плъзнаха по гладкия кръг на „тигровото око“ — опал, който намигаше загадъчно на меката светлина върху триона за кости, после погалиха един след друг тънкия хирургически нож, форцепса за кости, форцепса за тъкани. Най-сетне се спряха върху големия трион. Погладиха го по дължина, след това го извадиха от гнездото му. Беше красавец — дълъг, внушителен, с удивително остър резец. Както и на останалите инструменти, дръжката му беше от слонова кост и каучук; чак през осемдесетте години на деветнайсети век, когато Листер публикува статията си за микробите, започнаха да стерилизират всички хирургични инструменти. Оттогава нататък всички дръжки и ръкохватки вече се правеха от метал — порестите материали се превърнаха в рядкост за колекционерите. Жалко, наистина; старите инструменти изглеждаха толкова по-красиви.

Добре, че поне тук нямаше да има нужда от стерилизация.

В кутията имаше два тавички. С огромно почитание пръстите извадиха горната — комплекта за ампутация, — за да се разкрие още по-голямата красота на долния комплект, за неврохирургия. До далеч по-елегантните триончета лежаха инструментите за трепанация. А всички те бяха обрамчени от най-голямото съкровище — медицинският трион, дълга, тънка метална лента с изострени и наточени зъби, с дръжки от слонова кост от двете страни. Той всъщност принадлежеше към инструментите за ампутация, но поради голямата си дължина му бе отредено място в долната тавичка. Точно това бе инструментът, който човек ще използва, когато от значение е времето, а не изтънчеността. Беше ужасяващ на вид. Но беше и красив в съвършенството си.

Пръстите пробягаха по всички инструменти. След това горната тавичка бе внимателно положена на мястото й.

От близката маса взе тежък кожен каиш и го постави пред отворената кутия. Пръстите втриха малко масълце върху каиша — бавно, без никакво бързане. Важното беше изобщо да не се бърза. Бързането винаги води до грешки, до хвърлени нахалост усилия.

Най-накрая пръстите се върнаха към кутията, избраха един нож, подложиха го под светлината. А след това — бавно, с обич — положиха лезвието върху кожения каиш и полека, полека започнаха да го движат по него. Каишът едва ли не замърка под движенията на източвания инструмент.

Щеше да отнеме доста време да се наточат всички остриета от хирургическия комплект. Но пък, от друга страна, имаше достатъчно време.

Всъщност, не разполагаше с нищо друго, освен с време.

III. В уречения час

Първа глава

Пол Карп не можеше да повярва, че наистина ще стигне до желаното. Най-сетне. Вече беше на седемнайсет и най-накрая щеше да чука.

Той поведе момичето навътре в „Криволиците“. Това беше най-дивата, най-малко посещаваната част на Сентръл парк. Не беше най-доброто място, но трябваше да свърши работа.

— Защо просто не отидем у вас? — попита момичето.

— Моите са си у дома. — Пол я прегърна и я целуна. — Не се безпокой, тук е страхотно.

Лицето й пламтеше, чуваше дишането й. Потърси с поглед напред най-тъмното, най-уединеното местенце, което можеше да намери. Бързешком, тъй като не искаше да изпусне момента, той свърна от павираната пътека и се мушна в най-гъстите рододендронови храсти. Тя го следваше с радост. При самата мисъл за предстоящото по тялото му пробяга тръпка. Рече си, че тук само изглеждаше пусто. Непрекъснато имаше хора.

Проби си път в най-гъстия храсталак. Въпреки че есенното слънце бе виснало ниско в небето, покровът от явори, лаврови храсти и азалии създаваше някакъв призрачен полумрак. Опита се да убеди сам себе си, че е уютно, почти романтично.

Най-сетне стигнаха до едно скрито местенце — дебел килим от мирт, обрамчен с тъмни храсти. Тук никой нямаше да ги види. Бяха съвсем сами.

• Предыдущая
• 42/156
• Следующая