Музей на страха

Оглавление

— Какво има, сър? — изписка Къстър в неуспешен опит да намали височината на тона си.

— Твоят човек. О’Шонеси.

— Да, сър? Какво за О’Шонеси?

— Нещо тук предизвика любопитството ми. Защо точно той е изискал копие от доклада на съдебната медицина за останките, намерени на улица „Кетрин“? Ти ли си го упълномощил?

Гласът бе бавен, уморен.

Какво, по дяволите, бе замислил О’Шонеси? Мислите на Къстър запрепускаха бързо. Можеше да каже истината, да рече, че О’Шонеси не е спазил нарежданията му. Но така щеше да изглежда глупак — човек, който не може да ръководи хората си. А от друга страна, можеше и да излъже.

Лой избра втория, по-обичайния вариант.

— Господин комисар? — успя да сниши тона си до сравнително мъжки тембър. — Аз го упълномощих. Нали разбирате, не разполагахме тук с копие за архива си. Това си е формалност, нали разбирате, да туряме на всяка седморка чертичка и над всяко „и“ точка. Караме я по правилата, сър.

Последва кратко мълчание.

— Къстър, след като си толкова наясно с афоризмите, сигурно знаеш израза „да оставим кучето заровено“?

— Да, сър.

— Мислех си, че кметът даде ясно да се разбере: искаме точно това куче да си остане заровено.

По тона на Рокър можеше да се долови, че не е твърде очарован от решението на кмета.

— Да, сър.

— О’Шонеси не действа на своя глава, нали, Къстър? Да не би случайно да помага на онзи агент на ФБР, докато е на лечение, а?

— Той е солиден полицай, лоялен и послушен. Аз го накарах да вземе доклада.

— В такъв случай съм изненадан от теб, Къстър. Сигурно си наясно, че след като докладът постъпи в участъка, всяко ченге ще има достъп до него. Което означава, че сме на една крачка от това да го подхвърлим пред прага на „Ню Йорк таймс“.

— Съжалявам, сър. Не помислих за това.

— Искам този доклад — всяко копие от него — да ми бъде изпратено обратно. Лично. С куриер. Разбираш ли? Никакво копие не бива да остава в участъка.

— Тъй вярно, сър.

Господи, как по дяволите ще успее да го направи? Ще трябва да го вземе от онзи негодник О’Шонеси.

— Къстър, имам странното чувство, че не разбираш докрай ситуацията, в която се намираме. Онова на улица „Кетрин“ няма нищо общо с криминалното разследване. То е история. Онзи доклад на съдебната медицина е собственост на „Мойгън-Феърхевън“. Там е частна собственост. Платили са за нея и Останките са били намерени на тяхна земя. Онези останки са били погребани почтено и анонимно в частно гробище с подходящите религиозни обреди, всичко това — уредено от „Мойгън-Феърхевън“. Въпросът е приключен. Следваш ли мисълта ми дотук?

— Да, сър.

— Сега… „Мойгън-Феърхевън“ е добър приятел на кмета — както кметът изрично ми подчерта — и господин Феърхевън работи много яко за преизбирането му. Но ако тази ситуация се задълбочи, възможно е Феърхевън да не бъде толкова ентусиазиран в подкрепата си. Може да реши да се оттегли и да изчака. Може дори да реши да подкрепи другия кандидат.

— Разбирам, сър.

— Добре. Сега си имаме работа с един психопат, дето му викат „Хирурга“, който кълца хората. Ще ти бъда много благодарен, капитане, ако съсредоточиш усилията си върху него. Всичко хубаво.

Чу се изщракване и връзката изведнъж прекъсна.

Къстър се надигна на стола, все още стиснал слушалката, цялото му свинеподобно тяло се тресеше. Преглътна, овладя треперещия си глас и натисна бутона на интеркома.

— Свържи ме с О’Шонеси. Опитай всичко — радио, аварийни честоти, клетъчни телефони, домашния му номер, всичко.

— Той не е на служба, капитане — каза Нойс.

— Не давам и пет пари къде е. Намери го!

— Слушам, сър.

Говорителят изпука и замлъкна.

Шеста глава

Нора взе шпаклата, клекна и се зае да измъкне една от старите тухли от стария под. Беше почти разпаднала се и пропита с вода, затова се натроши под инструмента. Тя бързо измъкна парчетата и подхвана съседните тухли. О’Шонеси стоеше над нея и гледаше. Работиха цяла нощ и до обяд на следващия ден разшириха изкопа на осем квадратни метра. Нора бе неописуемо уморена. Но това бе една задача, която искаше да изпълни сама.

След като научи за напредъка й Пендъргаст се застави да стане от болничното легло — въпреки протестите на уплашените лекари и сестри — и отиде сам на улица „Дойърс“. Сега лежеше близо до изкопа на ортопедичен дюшек, доставен от „Дъксиана“ Лежеше с кръстосани на гърдите ръце и затворени очи и почти не помръдваше. С черния си костюм и бледото си лице изглеждаше съвсем като мъртвец. По молба на Пендъргаст Проктър, шофьорът му, бе донесъл от апартамента в „Дакота“ някои вещи: масичка, лампа от „Тифани“, различни лекарства и мазила, френски шоколади, както и купчина съмнителни на вид книга и карти.

Почвата под пода на старата лаборатория на Ленг бе пропита с вода и миришеше лошо. Нора разчисти един квадратен метър от тухлената настилка и започна диагонален пробен изкоп. Оттук нататък не й оставаше много. Почти беше достигнала до водното равнище.

Натъкна се на нещо. Сръчно разчисти с метличката и се разкри ръждясал, почти изгнил чадър от деветнайсети век — само дръжката от китова кост бе останала непокътната. Внимателно разчисти около него, фотографира го на място, след това го извади и постави ръждясалите части върху пласт специална безкиселинна хартия за образци.

— Намерихте ли нещо? — попита Пендъргаст без да отваря очи. Дългата бяла ръка се протегна, взе един шоколадов бонбон и го лапна.

— Останки от чадър.

Тя работеше вече по-бързо. Пръстта беше по-рехава, по-разкаляна.

На трийсетина сантиметра по-надолу, в левия край на изкопа шпаклата й се натъкна на нещо твърдо. Заразчиства калта около него. После изведнъж отдръпна инстинктивно ръка. Беше се разкрил кичур коса върху гладкия купол на кафява кост.