Музей на страха

Оглавление

Нойс влезе в кабинета почти на минутата с обичайната си мазна усмивка, която разчупваше гладките черти на лицето му, приличащо на муцуната на пор. Кимна учтиво на Къстър, игнорира О’Шонеси и седна на най-близкия до писалището стол, дъвчейки както винаги дъвка. Кльощавото му тяло едва успя да направи малка хлътнатина в тъмночервената кожа на стола. Толкова бързо се появи, че сякаш се бе мотал току пред вратата. О’Шонеси си помисли, че сигурно беше правил тъкмо това.

Най-сетне Къстър се обърна към О’Шонеси.

— Пади? — рече с високия си тънък глас. — Как се чувства напоследък последното ирландско ченге в полицията?

О’Шонеси изчака достатъчно дълго, за да не прозвучат думите му нахално и отговори:

— Името ми е Патрик, сър.

— Патрик, Патрик. Мислех си, че ти викат Пади — продължи Къстър, част от високомерието му се бе изпарила.

— В полицията има още доста ирландци, сър.

— Да де, ама колцина се казват Патрик Мърфи О’Шонеси? Искам да кажа, че това си е ирландско, нали? Все едно като Хаим Моше Финкелщайн или Вини Скарпета Готи дела Гамбино. Етнически звучи. Много етнически. Но ей, не ме разбирай погрешно. Етническото е добро.

— Много добро — вметна Нойс.

— Винаги съм казвал, че в полицията трябва да имаме разнообразие. Нали така?

— Разбира се — отвърна О’Шонеси.

— Както и да е, Патрик, тук имаме един малък проблем. Преди няколко дни на строителна площадка в района на участъка ни бяха открити трийсет и шест скелета. Може и да си чувал. Аз лично ръководех разследването. Строежът е на „Мойгън-Феърхевън“. Знаеш ли ги?

— Разбира се, че ги знам.

О’Шонеси нарочно се вторачи в прекалено голямата писалка „Монблан“, която се подаваше от джоба на ризата на Къстър. За миналата Коледа господин Феърхевън бе подарил такива писалки на капитаните на всички участъци в Манхатън.

— Голяма групировка. Много пари, много приятели. Добри хора. А тези скелети, Патрик, са на над стогодишна възраст. Нашето мнение е, че някакъв маниак е избил всичките тези хора някъде около 80-те години на XIX век и ги е скрил в мазето. Следваш ли мисълта ми дотук?

О’Шонеси кимна.

— Работил ли си някога с ФБР?

— Не, сър.

— Те си мислят, че редовите ченгета са глупаци. Обичат да ни държат на тъмно. Така се забавляват.

— Това са малките им игрички — рече Нойс и лъскавата му глава леко се поклати. Трудно бе късата по военному подстрижка да изглежда лъскава от гела, но Нойс някак си успяваше да го постигне.

— Точно така с — рече Къстър. — Разбираш за какво става дума, нали, Патрик?

— Аха.

Искаха да кажат, че ще му възложат някаква шибана задача, в която е замесено и ФБР, ето за какво ставаше дума.

— Добре. Кой знае защо, имаме един агент от ФБР, който си пъха гагата в онази строителна площадка. Не казва защо се интересува. Дори не е местен, а е от Нови Орлеан, ако щеш вярвай. Но има яки връзки. Още не съм наясно с тях. Момчетата от Нюйоркския офис на ФБР не го харесват повече от нас. Разказаха ми това-онова за него и чутото никак не ми се понрави. Където и да отиде, подире му идват неприятностите. Следваш ли мисълта ми?

— Да, сър.

— Този тип се мотае буквално навсякъде. Иска да види костите. Иска да види доклада на патолога. Иска всичко под слънцето. Не ще и да знае, че престъплението е станало в древността. И ето, че господин Феърхевън е загрижен. Не иска около всичко това да се разшуми прекалено много, нали разбираш? Той ще дава тези апартаменти, дето ще ги строи, под наем. Схващаш ли накъде бия? А когато господин Феърхевън е загрижен, той се обажда на кмета. Кметът се обажда на комисар Рокър. Комисарят се обажда на началника. А началникът се обажда на мен. Което означава, че сега аз съм загрижен.

О’Шонеси кимна. Което означава, че и аз би трябвало да съм загрижен, но не съм.

— Много загрижен — додаде Нойс.

— Затова ето какво ще се случи. Ще ти възложа да бъдеш свръзка на този тип с NYPD. Залепваш се за него като муха на… ъ-ъ-ъ… мед. Искам да знам какво прави, къде ходи и особено — какво е замислил. Но не се сприятелявай прекалено с него.

— Няма, сър.

— Името му е Пендъргаст. Специален агент Пендъргаст. — Къстър обърна лист хартия пред себе си. — Господи, даже не са ми дали малкото му име. Няма значение. Уредил съм среща между него и теб утре, в два следобед. След това залепваш за него. Официалната линия е, че си придаден към него, за да му съдействаш. Но не бъди прекалено услужлив. Тоя тип е вгорчил живота на много народ. Ето, прочети сам.

О’Шонеси взе подаденото му досие.

— В униформа ли да бъда, сър?

— Точно в това е номерът, по дяволите! Едно униформено ченге, залепнало като пиявица за него, определено ще наруши маниера му на работа. Схващаш ли ме?

— Да, сър.

Капитанът се облегна и го изгледа скептично.

— Мислиш ли, че ще справиш, Патрик?

О’Шонеси се изправи.

— Аха.

— Защото напоследък забелязвам твоето отношение — рече Къстър и почеса с пръст носа си. — Един приятелски съвет. Запази го за агент Пендъргаст. Последното нещо, от което ти, и най-вече ти, имаш нужда, е собственото отношение.

— Никакво отношение, сър. Аз съм тук да пазя и да служа. — Произнесе „служа“ провлачено — с най-добрия си ирландски акцент. — Желая ви най-прекрасна сутрин, господин капитан.

О’Шонеси се обърна и излезе, но докато го правеше чу как Къстър прошепна на Нойс: „Голям умник!“

Трета глава

— Чудесен ден за посещение в музея — рече Пендъргаст, вдигнал глава към свъсеното небе.

Патрик Мърфи О’Шонеси се запита дали това не беше някаква шега. Стоеше на стълбището на участъка на улица „Елизабет“ и зяпаше в нищото. Всичко това беше една голяма шега. Агентът от ФБР приличаше повече на собственик на погребално бюро отколкото на ченге, с черен костюм и бяло-руса коса и с акцент, сякаш взет от кинаджийско клише. Питаше се как подобен тип е успял да се промъкне в Куонтико.