Музей на страха

Оглавление

Изобрази шумна целувка по телефона и го затвори с изщракване.

Обърна се към пазача.

— Съжалявам. Работа.

Отстъпи още крачка назад.

— Почакай, хайде, нали каза, че… — в тона му се прокрадна нотка на отчаяние.

Тя отстъпи още няколко крачки назад и затвори портата пред лицето му.

— Утре. Обещавам.

— Не, почакай!

Тя се обърна и закрачи бързо по тротоара.

— Хей, хайде, почакайте! Госпожо!

Отчаяните му призиви отекваха в близките жилищни сгради.

Нора зави зад ъгъла. Смитбак я чакаше и я прегърна набързо.

— Последва ли те онзи тъпанар?

— Давай да вървим.

Затичаха по тротоара, Нора залиташе на високите си токове. Завиха зад далечния ъгъл и прекосиха улицата, след това спряха задъхани и се ослушаха. Пазачът не беше ги последвал.

— Господи — изпъшка Смитбак и се облегна на стената. — Мисля, че си строших ръката, като паднах от онази проклета ограда.

Протегна ръка. Мушамата и ризата му бяха разкъсани, а от дупката се подаваше кървящият му лакът.

Нора го огледа.

— Добре си. Взе ли роклята?

Смитбак потупа по мръсната си торба.

— Страхотно.

Смитбак се огледа.

— Никога няма да намерим такси в този район — изстена той.

— И да се появи, няма да спре. Да не си забравил как изглеждаме? Дай ми мушамата си. Замръзвам.

Смитбак я загърна. Спря се и се ухили.

— Изглеждаш някак… секси.

— Спести си го.

Тя закрачи към метрото.

Смитбак заподскача подире й. На входа на метростанцията той спря.

— Какво ще кажеш да излезем, госпожо? — рече похотливо. — Ей, госпожо, моля те!

Имитираше последните отчаяни молби на пазача.

Нора го погледна. Косата му стърчеше във всевъзможни посоки, лицето му беше още по-мръсно, миришеше на прах и плесен. Не би могъл да изглежда по-смешен.

Не можа да сдържи усмивката си.

— Ще ти струва сума мангизи. Аз съм мацка от висока класа.

Той се ухили.

— Диаманти. Перли. Зелени гущери. Нощни танци в пустинята под койотската луна. Всичко, което пожелаеш, бейби.

Тя го улови заръка.

— Е, това вече е моят тип мъжага.

Седма глава

Нора заключи вратата на кабинета си, постави пакета върху стола и разчисти писалището от книжата и клатещата се купчина публикации. Едва минаваше осем и половина сутринта и музеят изглежда още спеше. Въпреки това тя погледна прозорчето на вратата към кабинета, след което — следвайки някакъв гузен импулс, който не разбираше съвсем — отиде и дръпна щората му. След това постла внимателно плота на писалището с бяла безкиселинна хартия, залепи я със скоч по краищата, постави още един лист отгоре и в единия край — няколко торбички за проби, запушени епруветки, пинсети и шпатули. Отключи чекмеджето на писалището си и извади нещата, които беше прибрала от обекта: монети, гребен, коса, въженце, прешлен. Най-накрая положи роклята върху листа хартия. Държеше я леко, много предпазливо, сякаш за да компенсира лошото отношение, което дрехата бе изтърпяла през последните двайсет и четири часа.

Предишната вечер Смитбак не бе на себе си, толкова бе разстроен, че тя отказа да разреже веднага роклята ида вида какво е написано на скритата вътре хартия, ако изобщо бе написано нещо. Спомни си го: все още облечен в скитническата си премяна, достигнал до върховното негодувание, на което е способен само един искащ да узнае новината журналист. Но тя не се трогна. След като обектът бе разрушен, тя бе твърдо решена да изстиска всяко късче информация от роклята, което бе по силите й. И щеше да го направи както трябва.

Отстъпи крачка назад от писалището. Можеше да огледа най-внимателно роклята на ярката светлина в кабинета си. Беше дълга, съвсем обикновена, от груб зелен вълнен плат. Изглеждаше като от деветнайсети век, с висока яка по врата, с тесен корсаж, от който се спускаше надолу на дълги плисета. Корсажът и плисетата бяха с бяла, вече пожълтяла памучна подплата.

Нора плъзна ръка надолу по плисетата и току под талията напипа нагънатата хартия. Не, още не — рече си, докато сядаше зад писалището. Стъпка по стъпка.

Роклята бе зацапана с множество петна. Без химичен анализ бе невъзможно да се каже какви бяха тези петна — някои изглеждаха като от кръв и други телесни течности, докато други можеха да бъдат от мазнини, въглищен прах и може би восък. Подгъвът беше изтъркан и прокъсан, самият плат бе скъсан на няколко места, най-голямата дупка бе грижливо закърпена. Тя огледа с лупата си петната и скъсаните места. Кръпките бяха направени с няколко разноцветни конци, нито един от които — зелен. Дело на бедното момиче, използвало каквото му попадне под ръка.

Нямаше следи от увреждания от насекоми или гризачи; роклята е била грижливо зазидана в нишата. Смени лещите на лупата и се вгледа по-отблизо. Забеляза значително количество мръсотия, включително и няколко черни зрънца, които приличаха на въглищен прах. Взе с пинсетата няколко от тях и ги пъхна в прозрачен плик. Взе и други песъчинки, прах, косми и нишки и също ги постави в торбички; Имаше и друга частици, по-малки от песъчинки; тя домъкна преносим стереомикроскоп с вариообектив, постави го на масата и го фокусира.

Веднага в полезрението й се появиха десетки въшки, мъртви, изсъхнали, прилепнали към грубо изтъкания плат, размесени бяха с ларви и с няколко гигантски бълхи. Неволно отметна глава назад. А после, усмихвайки се вътрешно на себе си, се вгледа по-внимателно отблизо. Роклята представляваше богат пейзаж от чужда биология, заедно с редица вещества, които можеха да занимават един съдебен химик със седмици. Зачуди се доколко би бил полезен подобен анализ, пресметна разходите и за момента се отказа от идеята. Улови по-големите пинсети, за да вземе още проби.