Музей на страха

Оглавление

102

Археоложката Нора Кели? Работеше в музея.

Инкриминиращото писмо, което онзи репортер Смитбанк или както там му беше името, бе публикувал? Писмото, от което започна всичко? Намерено бе в архива на музея.

Онзи ужасен дъртак Колъпи, който бе разрешил изваждането на писмото? Директор на музея.

Феърхевън? В борда на музея.

Убиецът от деветнайсети век? Свързан с музея.

А и самият архивист — Пък — бе убит. Защо? Защото е открил нещо. Нещо в архивите.

Необичайно прояснен, умът на Къстър запрепуска из възможностите, из безбройните комбинации и варианти. Необходимо беше силно, решително действие. Трябваше да открие онова, което Пък е открил. И това щеше да е убиецът.

Нямаше време за губене, нито минутка.

Изправи се и натисна бутона на интеркома.

— Нойс? Ела тук. Веднага.

Онзи се появи на вратата преди още Къстър да отдръпне пръст от бутона.

— Искам десетте водещи детективи по делото на „Хирурга“ на поверително съвещание в кабинета си. До половин час.

— Слушам, капитане.

Нойс повдигна въпросително, но и по съответстващо раболепен начин вежда.

— Гепих го, Нойс. Разгадах го.

Нойс престана на дъвче дъвката си.

— Ключът към убийствата на „Хирурга“ е в музея. Там, в архивите. Един Господ знае, може би дори самият убиец да е там, всред служителите на музея. — Къстър грабна сакото си. — Ще действаме решително и бързо там, Нойс. Те дори няма да се усетят откъде ще ги връхлети ударът.

Трета глава

Като се улавяше и стъпваше по корнизите и каменните апликации, Смитбак бавно се катереше по стената към каменната амбразура на един от прозорците на втория етаж. Беше по-трудно, отколкото очакваше; успя да одраска бузата си и да си премаже един пръст. И, разбира се, съсипваше чифт ръчно изработени италиански мокасини за двеста и петдесет долара. Може би „Таймс“ щеше да го възмезди. С разперени ръце и крака, залепнал за къщата, той се чувстваше ужасно нелепо, като разголен. Сигурно има и по-лесен начин човек да спечели „Пулицър“, помисли си. Сграбчи перваза на прозореца и се издигна с пъшкане. След като достигна перваза, той постоя така известно време, за да си поеме дъх и да се огледа. Улицата още беше тиха. Изглежда никой не бе забелязал нищо. Насочи вниманието си към мръсното стъкло на прозореца.

Стаята зад него изглеждаше съвсем празна и тъмна. На анемичните, коси снопчета светлина, се виеха облачета прашинки. В дъното й се виждаше затворена врата. Но нищо не подсказваше какво има отвъд тази стая, в останалата част от къщата.

Ако искаше да научи повече, трябваше да влезе.

Каква вреда можеше да причини? Къщата определено бе необитаема от десетилетия. Навярно беше вече публична собственост — на градските власти. Ако се откажеше сега, щеше да се наложи да започне отначало. В съзнанието му нахлу лицето на редактора, размахал снопче ръкописи, с облещени от гняв очи. Ако искаше да го възмездят за съсипаните обувки, най-добре щеше да е да се сдобие с нещо, което да им покаже.

Опита прозореца и, както и очакваше, той се оказа заключен. Или може би клеясал с времето. За миг се поколеба, огледа се отново. Мисълта да се спуска отново по стената бе още по-неприятна от самото изкатерване дотук. Онова, което виждаше през прозореца, не му говореше нищо. Трябваше да влезе — само да огледа набързо. А и не можеше вечно да стои на перваза. Ако някой мине и го види…

Тогава забеляза полицейската кола на няколко пресечки южно по „Ривърсайд драйв“. Тя бавно се носеше на север.

Бързо свали сакото си, сви го на топка и го опря на най-долното от големите стъкла. Натисна с рамо и то поддаде с остро изпукване. Измъкна парчетата, остави ги на перваза и пропълзя вътре.

Вече в стаята, той се изправи и надникна през прозореца. Всичко беше спокойно — никой не бе забелязал проникването му. След това се обърна е се ослуша напрегнато. Тишина. Подуши въздуха. Миришеше, не неприятно, на стари тапети и на прах — не беше застоялият въздух, който очакваше. Пое на няколко пъти дълбоко дъх.

Мисли си за статията. Мисли за „Пулицър“-а. Мисли за Нора. Ще направиш една бърза разузнавателна обиколка и ще се измъкнеш.

Изчака, за да свикнат очите му с тъмнината. В дъното имаше лавица с една-единствена книга върху нея. Смитбак отиде и я взе. Беше трактат от деветнайсети век, озаглавен „Mollusca“ със златна гравюра на мида върху корицата. Смитбак почувства как сърцето му се разтуптя — книга по естествознание. Отвори я, надяваше се да намери печат с надпис „Екскалибрис Енок Ленг“. Нямаше. Прелисти страниците, търсеше някакви бележки в нея, после остави книгата на мястото й.

Време беше да огледа къщата.

Внимателно събу обувките си, постави ги до прозореца и продължи по чорапи. С тихи стъпки се отправи към затворената врата. Подът изскърца и той спря. Но отново се възцари дълбока тишина. Едва ли в къщата имаше някой — тя изглеждаше така, че дори наркоманите и клошарите я бяха пощадили — но въпреки това разумно беше да е предпазлив.

Сложи ръка върху топката на бравата, завъртя я съвсем бавно и открехна вратата с няколко сантиметра. Надникна през процепа. Тъмнина. Отвори я по-широко за да може мъждивата светлина от прозореца зад гърба му да нахлуе в коридора. Забеляза, че е много дълъг, доста внушителен, с тъмнозелени релефни тапети. В позлатени ниши на стените висяха картини, обвити с бели платна, окачени по тежките рамки. В дъното на коридора широко мраморно стълбище се спускаше надолу и чезнеше в по-гъстия мрак. На горната площадка на стълбището стоеше нещо — навярно статуя? — също обвито в бял чаршаф.