Музей на страха

Оглавление

119

— Доктор Кели, сигурен съм, че можем да стигнем до някакъв приемлив изход! Моля ви!

Нора се усмихна на себе си. Каква двойка ахмаци! Смитбак би се позабавлявал с тях.

Усмивката й се стопи, като се сети за Смитбак. Вече бе сигурна какво бе сторил. Смитбак бе отишъл в дома на Ленг. Може би бе чувал за теорията на Пендъргаст — че Ленг е още жив и че обитава старата си къща. Може би бе измъкнал това от О’Шонеси. Смитбак можеше да накара и ням човек да проговори.

Освен това го биваше в разследванията. Познаваше архива на музея. Докато тя и Пендъргаст се занимаваха с актовете за собственост, той бе отишъл в музея и бе уцелил в десетката. И тъй като го познаваше добре, тя бе сигурна, че бе хукнал направо към къщата на Ленг Ето защо е наел кола и е отишъл на „Ривърсайд драйв“. Само да провери дали къщата е там. Но Смитбак никога няма да се ограничи до една проста проверка. Глупак, проклет глупак…

Нора внимателно опита да набере номера на Смитбак на клетъчния си телефон, приглушавайки шума с чантичката си. Но телефонът й не работеше: заобиколена беше от няколко хиляди тона стомана и динозавърски кости, да не говорим за каменната грамада на музея над главата й. Това означаваше поне, че и радиостанциите на ченгетата ще бъдат също тъй безполезни. Ако планът й успееше, това щеше да се окаже от полза.

— Доктор Кели!

Гласовете вече идваха от лявата й страна, далеч от вратата.

Тя пропълзя между лавиците, напрегна очи да ги зърне, но не видя нищо друго, освен лъча на фенерче, който играеше по тъмните купчини от кости.

Не разполагаше с повече време — трябваше да излиза.

Заслуша се внимателно в стъпките на ченгетата. Чудесно — изглежда още бяха заедно. В общия си стремеж да я пипнат за яката, бяха направили глупостта единият да не остане да пази вратата.

— Добре! — извика тя. — Предавам се! Извинете, мисля, че просто си изгубих ума.

Дочу бързо разменени шепнешком реплики.

— Идваме! — извика О’Грейди. — Не мърдайте от мястото си!

Чу ги да се приближават, крачеха бързо, лъчът на фенерчето подскачаше. Като видя направлението му, тя хукна встрани към входа на хранилището колкото можеше по-безшумно и ниско приведена.

— Къде сте? — чу вик, доста по-слаб, на няколко прохода от нея. — Доктор Кели?

— Тук беше, О’Грейди.

— По дяволите, Финистър, много добре знаеш, че беше по-далеч…

В следващия миг Нора бе вече до вратата. Затръшна я и завъртя ключа в бравата. След още пет минути вече крачеше по „Мюзиъм драйв“.

Едва поемайки си дъх, тя извади клетъчния си телефон и отново набра номера.

Седма глава

„Сребристият призрак“ се плъзна безшумно и спря до бордюра на седемдесет и втора улица. Пендъргаст излезе и се спря за миг в сянката на сградата „Дакота“, дълбоко замислен. Колата работеше тихо на празни обороти.

Разговорът с пралелята му бе внушил непознатото за него чувство на страх. Ала този страх всъщност се бе зародил още в мига, в който бе научил за откритието на костницата под улица „Кетрин“.

Години наред той бе в състояние на безмълвно бдение, следеше в разработките на ФБР и Интерпол в търсене на определен modus operandi. Искрено се надяваше той да не изплува на повърхността — ала винаги, някъде в дълбините на съзнанието си, се боеше, че това ще се случи.

— Добър вечер, господин Пендъргаст — каза охранителят и излезе от будката си, когато той приближи. Държеше плик в ръката си, облечена в бяла ръкавица. При вида на плика страховете на Пендъргаст се засилиха безмерно.

— Благодаря ви, Джонсън — отвърна Пендъргаст, без да поеме пратката. — Дойде ли сержант О’Шонеси, както ви бях споменал?

— Не, сър. Не се е появявал цяла вечер.

Пендъргаст се замисли и последва дълга пауза.

— Ясно. Вие ли получихте писмото?

— Да, сър.

— Мога ли да попитам от кого го получихте?

— От един много мил, старомоден джентълмен, сър.

— С бомбе ли?

— Точно така, сър.

Пендъргаст погледна калиграфски изписания текст върху плика: За сър А. Кс. Пендъргаст, д.ф., сграда „Дакота“, лично и поверително. Пликът беше саморъчно направен от тежка, старинна хартия на резки — герипт, с неизрязани краища. Точно такава хартия някога е произвеждал фамилният доставчик на канцеларски материали на Пендъргастови. Макар че хартията бе пожълтяла от времето, написаното върху него бе скорошно.

Пендъргаст се обърна към охранителя:

— Джонсън, бих ли могъл да заема ръкавиците ви?

Вратарят бе твърде добре обучен, за да покаже каквато и да е изненада. Пендъргаст нахлузи ръкавиците, отиде под кръга светлина, хвърлян от будката, и строши печата на плика с опакото на ръката си. Много внимателно го разтвори. Вътре имаше само един лист хартия, сгънат на две. В гънката имаше някаква малка, сивкава нишка. За необученото око би могла да мине за парче от рибарска корда. Пендъргаст веднага го разпозна като нервно окончание, несъмнено от cauda equina, намираща се в основата на гръбначния мозък.

Върху сгънатия лист не беше написано нищо. Вдигна го към светлината, но нямаше нищо друго, дори и воден знак на хартията.

В този момент звънна клетъчният му телефон. Пендъргаст остави внимателно плика настрани, извади телефона от джоба на сакото си и го вдигна към ухото си.

— Да? — рече със спокоен, неутрален тон.

— Нора е. Слушайте, Смитбак е узнал къде живее Ленг.

— И?

— Мисля, че е отишъл там. Смятам, че е влязъл в къщата.

VIII. Издирване

Първа глава

Нора видя как „Сребристият призрак“ приближава към нея с опасна скорост, как си проправя път в трафика по „Сентръл парк уест“ с нелепо проблясващ „буркан“, поставен върху арматурното табло. Колата спря със свирене на гумите до нея и задната врата се отвори.