Музей на страха

Оглавление

138

Беше доста странно, че Ленг е имал нужда от толкова голяма колекция лекарства и химикали. Може би също като Исак Нютон е пропилял живота си в алхимични експерименти. Може би като спомена за „крайният проект“ на Ленг Пендъргаст все пак не го бе пратил за зелен хайвер. Можеше да бъде и някакъв безполезен опит за превръщане на оловото в злато, или някаква подобна глупотевина.

Следите на Пендъргаст водеха към нова сводеста врата. „Хирурга“ пое предпазливо по тях с готов за стрелба пистолет. Отвъд следваха няколко по-малки помещения — по-скоро отделни каменни крипти или ниши — всяка от които съдържаше отделна колекция. Следите на Пендъргаст се виеха напред-назад между тях. Още дъбови шкафове, пълни този път с дървесни кори, листа и изсушени цветя. Феърхевън спря за миг и се огледа с любопитство.

Но веднага си напомни, че неотложната му задача бе Пендъргаст. Ако се съдеше по виещите се следи, той вече се придвижваше трудно.

Но като знаеше какъв бе Пендъргаст, това можеше да бъде и хитрина. Облада го ново подозрение и затова клекна до най-близките алени капчици, докосна една от тях и разтърка пръсти. След това близна. Нямаше съмнение — беше кръв, при това още топла. Това нямаше как да се фалшифицира. Пендъргаст определено беше ранен. При това — тежко.

Изправи се, вдигна отново пистолета и тръгна крадешком напред, опипвайки с лъча на фенерчето кадифения мрак пред себе си.

Шеста глава

Нора пристъпи предпазливо през прага. След мрака на килията светлината беше толкова ярка, че тя отстъпи временно заслепена назад. След малко продължи.

Предметите започнаха да придобиват очертанията си, след като очите й се адаптираха. Метални маси с пръснати по тях лъскави инструменти. Празна количка. Отворена врата, водеща към спускащо се надолу вито стълбище от грубо издялан камък. И едно завързано върху стоманената повърхност на операционната маса тяло, обърнато по корем. Само че тази операционна маса бе по-различна от онези, които бе виждала. От двете й страни вървяха канали, водещи към колектор, вече пълен с кръв и някаква друга течност. Повече приличаше на маса за аутопсии, отколкото на операционна.

Главата и торсът на тялото, както и кръста и краката бяха покрити с бледозелени чаршафи. Само долната част на кръста бе открита. Когато приближи, Нора видя ужасна рана — ален разрез дълъг почти шейсет сантиметра. Метални щипци разтваряха разреза. Видя разкрития гръбнак, светлосив на фона на розовото и червеното на разрязаната плът. Раната бе кървяла обилно, червени ручейчета съсирена кръв бяха изтекли от двете страни на вертикалния срез и по масата се бяха стекли в каналите й.

Нора знаеше и без да вдига чаршафите, че това бе тялото на Смитбак. Едва сподави вика си.

Опита се да се вземе в ръце, напомни си какво й бе казал Пендъргаст. Трябваше да свърши някои неща. И първото от тях беше да се увери, че Смитбак е мъртъв.

Пристъпи напред и огледа бързешком операционната. До масата стоеше стойката на система, прозрачната й тръбичка се спускаше виейки се и изчезваше под зелените чаршафи. Пак близо до масата имаше голяма метална кутия на колела, чийто преден панел бе целия в тръби и циферблати — навярно беше апарат за изкуствено дишане. В метална мивка се търкаляха няколко окървавени скалпела. Върху поднос за хирургически инструменти стояха пинсети, стерилни гъби, пластмасова бутилка с бетадинов разтвор. Други инструменти бяха пръснати върху количката, където очевидно са били захвърлени, когато операцията е била прекъсната.

Погледна към челото на масата, където редица уреди следяха за жизнените параметри на оперирания. Разпозна екрана на електрокардиографа — призрачна, начупена, зелена линия вървеше отляво надясно. Следеше сърдечния ритъм. Боже мой, сепна се тя, нима е възможно Бил да е още жив?

Пристъпи бързо напред, пресегна се над зеещия срез и махна чаршафа от раменете му. Вече можеше да вижда чертите на Смитбак — познатата й разрошена коса с непокорния лизнат кичур, кльощавите ръце и рамене, къдрицата на врата му. Протегна ръка и докосна врата му, усети слабия пулс на сънната артерия.

Наистина беше жив. Или по-скоро — полужив.

Дали е бил упоен? Какво трябваше да направи? Как би могла да го спаси?

Усети се, че диша трескаво и се опита да намали темпото и на дишането, и на мислите си. Огледа уредите и се опита да си спомни лекциите от подготвителния курс по медицина, който бе преминала в колежа; да си припомни лекциите по анатомия, по биологична и съдебна антропология, които бе слушала в университета; да си припомни и наученото по време на краткия й военизиран стаж в болницата.

Веднага премина към следващия уред, опитвайки се да си очертае цялостната картина. Този уред определено бе предназначен да измерва кръвното налягане. Видя показанията за систоличното и диастоличното налягане — 91 на 60. Добре поне, че освен пулс имаше и някакво кръвно налягане. Но й се видя ниско, твърде ниско. До този апарат имаше друг, свързан с кабел, защипан със щипка към показалеца на Смитбак. На чичото на Нора бяха поставили подобен уред, когато преди година лежа в болницата заради силна сърдечна недостатъчност — това бе пулсов оксиметър, измерваше наситеността на кръвта с кислород. Показанието на сатурацията бе 80. Това добре ли беше? Доколкото си спомняше, показания под 95 бяха причина за безпокойство.

Нора погледна отново електрокардиографа и данните за пулса, изписани в долния му десен ъгъл. Пулсът си оставаше 125.

Изведнъж апаратът за кръвно налягане започна да излъчва тревожен сигнал.