Музей на страха

Оглавление

Вътре имаше стари данъчни разписки.

По дяволите, рече си О’Шонеси, докато връщаше кутията на мястото й. Избра напосоки друга, отвори капака й. Още разписки.

О’Шонеси се отпусна на пети. С едната ръка държеше свещта, с другата — кутията от обувки. Нищо чудно, че онзи антиквар си е тръгнал с празни ръце, помисли си той. Е, нищо. Струваше си поне да опита.

Въздъхна и се наведе напред да върне кутията. Докато правеше това, мярна отново червените папки. Странно — човекът каза, че баща му използвал сейфа само за старите неща от дядо му. Ала пластмасовите подвързии бяха от по-ново време, нали така? Във всеки случай са се появили доста след 1942 година. Обзет от любопитство, той взе една от книгите и я отвори.

Видя лист с разчертани редове, изписан гъсто със старомоден почерк. Страницата бе покрита със сажди, отчасти обгорена, превърнатите в пепел ъгли лесно се трошаха.

Огледа се. Собственикът на магазина се бе отдръпнал и ровеше нещо в картонен кашон.

О’Шонеси бързешком сграбчи двете книги с найлонова подвързия, духна свещта и се изправи.

— Боя се, че няма нищо интересно. — Вдигна двете книги с престорена небрежност. — Но като формалност ще задържа тези двете в офиса ни за ден или два. С ваше разрешение, разбира се. Така ще спестя на вас и на себе си сума писмена работа, съдебни разрешителни и прочее подобни неща.

— Съдебни разрешителни ли? — рече мъжът и върху лицето му се изписа тревожно изражение. — Разбира се, разбира се. Задръжте ги колкото е необходимо.

След като излезе на улицата О’Шонеси се спря, да изтупа праха от раменете си. Всеки миг можеше да завали, светлините обливаха сградите с апартаментчета и кафенета, разположени по цялото продължение на улицата. Тътен на далечен гръм успя да надделее над трафика. О’Шонеси вдигна яката на сакото си, пъхна грижливо книгите под мишница и забърза към Трето авеню.

От отсрещния тротоар, в сянката на стълбището на старинна сграда, един мъж наблюдаваше как О’Шонеси си заминава. След това тръгна, с ниско нахлупено бомбе, с дълго черно палто, с потропващ върху тротоара бастун — и след като се огледа внимателно наляво и надясно — бавно прекоси улицата в посока към аптеката „Ню Амстердам“.

Трета глава

Бил Смитбак обичаше моргата на „Ню Йорк таймс“ — висока, хладна стая с редици метални лавици, които изнемогваха под тежестта на подвързаните с кожа течения. Точно тази сутрин залата бе съвсем пуста. Репортерите рядко я използваха, предпочитаха дигиталните, онлайн архивни издания, които обаче се простираха само допреди 25 години. Или, ако се наложи, машините за микрофилми, които бяха отвратителни, но сравнително бързи. И все пак, Смитбак смяташе, че нищо не е по-интересно или само по себе си любопитно, от това да разлистваш сам старите страници. Често намираше поредица от информации в няколко последователни броя — или по различни страници на един и същи брой — които човек би пропуснал, ако гледа само ролките на микрофилмите.

Когато предложи на редактора да се заеме със статия за Ленг, онзи изръмжа уклончиво — сигурен знак, че идеята му допада. Докато си тръгваше, чу как онова ококорено чудовище измърмори:

— Само гледай да е по-хубава от оня боклук за Феърхевън, ясно ли е? Нещо, в което да има хъс.

Е, щеше да бъде по-добра от онази за Феърхевън. Трябваше да бъде.

Когато се настани в „моргата“ вече беше следобед. Библиотекарят му донесе първите течения, които бе поискал и той ги разлисти с благоговение, вдъхвайки мириса на гниеща хартия, старо мастило, мухъл и прах. Томът с това течение бе от януари 1881 година и той бързо намери статията, която търсеше — за изгорелия „музей“ на Шотъм. Беше на първа страница, с красива гравюра на извиващите се пламъци. В статията се говореше за видния професор Джон К. Шотъм, който се смятал за изчезнал, най-вероятно — за мъртъв. В статията се споменаваше също така и за изчезналия мъж на име Енок Ленг, който бе описан смътно като наемател и „помощник“ на Шотъм. Очевидно авторът не е знаел нищо за Ленг.

Смитбак продължи да разлиства напред, докато не намери следващата статия, в която се споменаваше, че след пожара били намерени останките на Шотъм. Никакво споменаване на Ленг.

После Смитбак пое назад, преглеждайки страниците с градските новини, търсеше информации за музея, за Академията, каквото и да е споменаване на имената на Ленг, Шотъм или Макфадън. Беше уморителна работа и вниманието на Смитбак често се отвличаше от различни вълнуващи, но несвързани с темата статии.

Няколко часа по-късно започна вече да нервничи. Разполагаше с маса статии за музея, с няколко за Академията, тук и там се споменаваха Шотъм и колегата му Тинбъри Макфадън. А още не успяваше да открие нищо за Ленг, освен за появата му в Академията, където от време на време се споменаваше само за „присъствието сред участниците и на проф. Ленг“. Очевидно Ленг не е искал да се набива на очи.

Така няма да стигна доникъде — още по-малко пък бързо, помисли си той.

Предприе втора офанзива, която обещаваше да е още по-трудна. Започвайки от 1917 година, когато Ленг е напуснал лабораторията си на улица „Дойърс“, Смитбак започна да разлиства вестниците в търсене на сходни с маниера му убийства. Всяка година излизаха 365 броя на „Таймс“. По онова време убийствата са били достатъчно редки събития, за да излязат на първа страница, тъй че той се ограничи до разглеждането на първите страници, както и на страниците с некролозите, търсейки съобщение за смъртта на Ленг, което го интересуваше толкова много, колкото и О’Шонеси.

Можеше да прочете за маса убийства, както и редица много интересни некролози, ала Смитбак се усети, че прекалено се заинтригува. Така работата вървеше бавно.