Музей на страха

• Предыдущая
• 113/156
• Следующая

Старицата се изсмя презрително.

— Броят на жестоките и глупавите надхвърля хилядократно броя на мъдрите и добрите. Когато предоставиш на Айнщайн двеста години, за да усъвършенства науката си, същевременно ще дадеш на хиляда други двеста години, за да усъвършенстват жестокостта си.

Този път последвалото мълчание се проточи още повече. Доктор Остръм се размърда до вратата.

— Добре ли си, скъпи? — попита старата дама, след като се вгледа в Пендъргаст.

— Да.

Той също се вгледа в тъмните, странни очи, пълни с толкова мъдрост и прозрение, колкото и с най-дълбока лудост.

— Благодаря ти, лельо Корнелия — рече той накрая, След това се изправи.

— Доктор Остръм?

Лекарят го погледна.

— Приключихме.

Втора глава

Къстър стоеше в кръга светлина пред писалището при входа на архива. От мрачните проходи между лавиците се носеха облаци прах, вдигнати: от продължаващото претърсване. Помпозният задник Бризбейн продължаваше да протестира зад гърба му, но Къстър не му обръщаше внимание.

Разследването, което започна толкова мощно, започна да буксува. Дотук хората му бяха открили удивително количество боклуци — стари карти, схеми, змийски кожи, кутии със зъби, отвратителни Бог знае какви органи, потопени в стогодишен спирт, — но нищо, което дори да приличаше донякъде на улика. Къстър беше предварително убеден, че след като влезе веднъж в архива, мозайката веднага ще се подреди; че с новооткритото си детективско умение ще направи веднага онази критично важна връзка, която всички досега бяха недогледали. Но дотук нямаше мозъчни атаки, нямаше никакви връзки. Пред очите му беше лицето на комисар Рокър — как го гледа скептично изпод свъсените си вежди. Усети как крайниците му се наливат с тежестта на зле прикривана неловкост. А и залата бе огромна — при това темпо щяха да са необходими седмици, за да бъде претърсена.

Юристът на музея вече говореше по-високо и Къстър си наложи да се вслуша в думите му.

— Това не е нищо друго, освен търсене на риба в мътна вода — редеше Бризбейн. — Не можете да влезете просто ей така и да обърнете всичко с главата надолу! — Посочи яростно сандъците за доказателства с надпис „Нюйоркско полицейско управление“ и към сбирщината от предмети във и около тях. — А и всичко това е собственост на музея!

Къстър разсеяно махна към заповедта, която Нойс държеше.

— Видяхте заповедта.

— Да, видях я, И тя не струва дори колкото хартията, върху която е написана. Никога не съм се сблъсквал с толкова мъгляви и общи формулировки. Възразявам срещу тази заповед и заявявам за протокола, че няма да позволя повече претърсване в музея.

— Да оставим на шефа ви доктор Колъпи да реши това. Някой да е успял да се свърже с него?

— Като юридически съветник на музея, аз съм упълномощен да говоря от името на доктор Колъпи.

Къстър прекръстоса ръцете си с мрачно изражение. От дъното на залата се чу нов трясък, някой извика, пак прозвуча шум, като че нещо бе раздрано. Скоро се появи полицай, понесъл препариран крокодил, от чийто прясно разрязан търбух се сипеше памук. Постави го в един от сандъците с доказателства.

— Какво, по дяволите, правят там вътре? — извика Бризбейн. — Ей, вие! Да, вие! Вие сте повредили този екземпляр!

Полицаят го изгледа с тъпо изражение, след което се затътри отново към редицата от лавици.

Къстър не каза нищо. Тревогата му нарастваше. Дотук не бяха стигнали доникъде и с разпитите на музейния персонал — все същите неща, които бяха установени и от предишното разследване. Това бе неговото призвание, неговата операция. Негова и единствено негова. Ако грешеше — непоносимо бе дори да си го помисли, но ако, все пак грешеше щяха да го окачат на простира като прани гащи.

— Ще наредя на охраната на музея да изхвърлил и вас, и хората ви — бучеше Бризбейн. — Това е непоносимо. Къде е Манети?

— Именно Манети ни пусна — отвърна разсеяно Къстър.

Ами ако бе допуснал грешка, огромна грешка?

— Не би трябвало да го допуска. Къде е той? — Бризбейн се обърна и зърна Оскар Гибс, помощник-архиваря. — Къде е Манети?

— Излезе — отвърна Гибс.

Къстър наблюдаваше разсеяно, но забеляза нахалния тон на младежа, мрачното му изражение, което недвусмислено говореше за мнението му за Бризбейн. Бризбейн не го обича — помисли си отново Къстър. — Има сума врагове. Пък сигурно също го е ненавиждал, след като онзи се е нахвърлил върху него по такъв начин. Не бих го винил ни най-малко за това…

И точно тогава го осени прозрението. Досущ като първоначалното, само че по-голямо — далеч по-голямо. Погледнато в ретроспектива, беше толкова очевидно, а в същото време толкова трудно стигна до него. Това бе онзи блестящ скок на интуицията, за който хората обикновено получаваха награди от управлението. Беше достоен за Шерлок Холмс скок в дедукцията.

Обърна се и се взря хитро, но и внимателно в Бризбейн. Загладеното му лице лъщеше от пот, кожата му беше разрошена, а очите му ядно блестяха.

— Къде отиде? — настояваше Бризбейн.

Гибс сви нахално рамене.

Бризбейн отиде до писалището и вдигна слушалката на телефона. Къстър продължи да го наблюдава. Онзи набра няколко номера и издаде тихи, но с възбуден тон нареждания.

— Капитан Къстър — рече той и се обърна. — Още веднъж настоявам хората ви да напуснат това място.

Къстър отвърна на погледа му изпод свъсените си вежди. Трябваше да подходи много внимателно.

— Господин Бризбейн — рече той с (надяваше се) благоразумен тон, — бихме ли могли да обсъдим всичко това в кабинета ви?

В първия миг Бризбейн се слиса.

• Предыдущая
• 113/156
• Следующая