Музей на страха

Оглавление

105

Обърна се и бързо изкачи стъпалата, мина покрай шимпанзето и картините и се насочи към вратата, от която беше влязъл. Всички врати по коридора бяха затворени и той изглеждаше по-тъмен, отколкото преди няколко минути. Спря се и изведнъж осъзна, че бе забравил от коя врата бе дошъл. Беше близо до дъното на коридора — това помнеше. Приближи, до най-вероятната, опита дръжката й и за своя изненада я намери заключена. Сигурно съм сбъркал, помисли си, и премина към следващата.

Тя също беше заключена.

С нарастващо чувство на тревога той опита вратата от отсрещната страна на коридора. И тя бе заключена. Съседната, другата до нея — също. Докато по гърба му пробягваха ледени тръпки, той пробва и останалите — всички, до една, бяха заключени.

Смитбак стоеше в тъмния коридор и се опитваше да овладее паниката, която заплашваше да го парализира изцяло.

Беше заключен.

Четвърта глава

Необозначената със специални знаци кола на Къстър спря със свирене на гумите пред служебния вход на музея и веднага около нея се струпаха още пет патрулни коли с виещи сирени и светнали буркани, които хвърляха червено-бели отражения върху фасадата в стил „Римско възраждане“. Той се изтърколи от автомобила и се заизкачва решително по стъпалата, последван от морска вълна от сини униформи.

На импровизираното съвещание с водещите си детективи, а и после, докато пътуваше към музея, хипотезата, която го бе връхлетяла като гръм от ясно небе, се превърна в твърдо, непоколебимо убеждение. Изненадата и бързината са начинът този случай да бъде разрешен, помисли си той като вдигна глава и погледна гранитната грамада. Удряш силно и бързо, свят да им се завие — това непрекъснато повтаряше инструкторът му в Полицейската академия. Комисарят искаше действия. И точно действия под формата на капитан Шърууд Къстър щеше да получи.

Охранител на музея стоеше на вратата, светлините от полицейските „буркани“ се отразяваха върху стъклата на очилата му. Изглеждаше слисан. Още няколко охранителя се присъединиха към него, погледнаха към стъпалата, не по-малко объркани. Няколко туристи приближаваха по „Мюзиъм драйв“ с люлеещи се на вратовете им фотоапарати и с пътеводители в ръце. Когато видяха струпаните полицейски коли, те спряха. След краткотрайно обсъждане групата се обърна и пое обратно към близката станция на метрото.

Къстър дори не си даде труда да извади значката си.

— Капитан Къстър, седми участък — излая той. — Прехвърлен към „Убийства“.

Охранителят преглътна с мъка.

— Да, капитане?

— Тук ли е началникът на охраната на музея?

— Да, сър.

— Доведи го. Веднага.

Пазачът изтича вътре и след минути се появи висок мъж с кафеникав костюм и черна коса, пригладена назад с малко повече гел от нужното. Неприятен тип, помисли си Къстър, но пък толкова много хора в охранителния бизнес бяха такива. Недостатъчно добри, за да служат в полицията.

Мъжът протегна ръка и Къстър я пое неохотно.

— Джак Манети, директор по сигурността. Какво мога да направя за вас, господа полицаи?

Без да каже и дума, Къстър показа отпечатаната върху бланка с релефен надпис, нотариално Заверена съдебна заповед, която бе успял да издейства за отрицателно време. Директорът я пое, прочете я и я върна на Къстър.

— Това е крайно необичайно. Мога ли да попитам какво се е случило?

— Скоро ще стигнем до същността — отвърна Къстър. — А засега тази заповед ви е достатъчна. Хората ми ще получат неограничен достъп до музея. Ще ми трябва стая за разпити, в която да разпитам определени хора от персонала. Ще работим колкото е възможно по-бързо и всичко ще мине гладко — стига да ни сътрудничите. — Млъкна за миг и се огледа властно. — Наясно сте, разбира се, че сме овластени да изземем всичко, което, според нас, има отношение по делото.

— Но това е невъзможно, почти е време да затваряме. Не може ли да се почака до утре?

— Правосъдието не може да чака, господин Манети. Искам пълен списък на музейния персонал. Ще определим хората, които искаме да разпитаме. Ако някои от тях са си тръгнали по-рано, трябва да бъдат повикани обратно. Съжалявам, но музеят ще трябва да изтърпи тези неудобства.

— Но това е нечувано. Трябва да съгласувам с директора на музея…

— Направете го. Всъщност нека идем лично при него. Искам да сме наясно по всички точки на заповедта, тъй че когато разследването ни започне, да нямаме затруднения и забавяния. Ясно ли е?

Манети кимна, върху лицето му се изписа раздразнение. Добре, помисли си Къстър, колкото по-объркани и обезпокоени са всички, толкова по-бързо щеше да разкрие убиеца. Нека се мъчат да отгатнат, не им давай време да мислят. Чувстваше се ободрен.

Обърна се.

— Лейтенант детектив Канъл, вземете трима души и нека тези господа ви отведат до входа за персонала. Искам всички, които напускат района да бъдат идентифицирани и да бъдат проверени личните им данни. Искам телефонните номера, номерата на клетъчни телефони и адресите им. Искам всеки да може да бъде повикан обратно в най-кратък срок, ако това е необходимо.

— Слушам, сър.

— Лейтенант детектив Пайлс, вие идвате с мен.

— Слушам, сър.

Къстър изгледа строго Манети.

— Отведете ни в кабинета на доктор Колъпи. Трябва да поговорим по работа.

— Последвайте ме — рече директорът по сигурността с още по-нещастно изражение.

Къстър даде знак на останалите и те го последваха в големите кънтящи зали, изкачиха се със също тъй гигантски асансьор няколко етажа по-нагоре, минаха през още зали, пълни с най-различни експонати — Господи, това Място бе тъпкано с всевъзможни странни неща — докато най-сетне стигнаха до голяма тапицирана врата, която водеше към още по-голям кабинет с ламперии. Вратата бе наполовина отворена и през нея се виждаше дребна жена, седнала зад писалище. Като ги видя, тя се изправи.