Музей на страха

• Предыдущая
• 13/156
• Следующая

Тя излезе на уличното осветление и тръгна по тротоара към входа на строителната площадка, токчетата й остро потракваха по настилката, гърдите й се полюшваха. Когато наближи, тя спря, бръкна в златистата си чантичка и направи пресилена гримаса. Вече усещаше погледа на пазача върху тялото си. Изпусна червилото си, наведе се да го вдигне — целта беше той да огледа добре какво има под роклята й — и докосна устните си. След това отново се разрови в чантичката си, изруга и се огледа. Погледът й спря върху пазача. Той я зяпаше, книгата лежеше забравена в скута му.

— По дяволите! Забравила съм си цигарите в бара — усмихна му се ослепително Нора.

— Ето — рече онзи и се надигна бързо. — Вземете една от моите.

Тя пристъпи с рамо напред и прие цигарата през дупка в заключената с верига телена порта и се обърна гърбом към площадката. Молеше се Смитбак да действа бързо.

Пазачът извади запалка, опита се да я мушне през портата, но не успя.

— Само минутка, да отключа тая врата.

Тя зачака с цигара в ръка.

Вратата се отвори и той щракна запалката. Нора приближи, наведе се над пламъчето и пое дима с надеждата да не се закашля.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна пазачът.

Беше млад, сламенорус, нито дебел, нито слаб, малко заспал на вид, не беше кой знае колко як и определено бе смутен от присъствието и. Добре.

Без да помръдва тя дръпна още веднъж от цигарата и каза:

— Хубава нощ.

— Сигурно ви е студено.

— Малко.

— Ето, вземете това.

С галантен жест пазачът свали якето си и го наметна върху раменете й.

— Благодаря.

Пазачът изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва на късмета си. Нора знаеше, че е привлекателна; знаеше също, че тялото й, след всичките години прекарани с раница в пустинята, не изглежда никак зле. Прекаленият грим й внушаваше някакво чувство за безопасност. Беше сигурна едно на милион, че пазачът не би могъл после да разпознае археоложката от Нюйоркския природонаучен музей. По някакъв — странен начин облеклото й я караше да се чувства дръзка, нахална и доста секси.

Дочу далечно изтрополяване; Смитбак трябва да се бе прехвърлил през оградата.

— Всяка вечер ли работиш тук? — попита бързешком.

— Пет нощи седмично — отвърна пазачът, адамовата му ябълка сякаш вибрираше. — След като строежът вече започна. Вие — ъ-ъ-ъ тук някъде ли живеете?

Тя кимна неопределено в посока към реката.

— А ти?

— В „Куинс“.

— Женен ли си?

Тя забеляза как ръката му, на която преди това бе мярнала брачна халка се плъзна зад кобура на пистолета.

— Не, не и аз.

Тя кимна и дръпна отново от цигарата. Зави й се свят. Как могат хората да ги пушат тези неща? Искаше й се Смитбак да побърза.

Усмихна се, пусна фаса на земята и го размаза с крак.

Пакетът мигновено се появи отново.

— Още една?

— Не — отвърна тя. — Опитвам се да ги намаля.

Забеляза, че погледът му опипваше ластичната й блузка, мъчеше се да го прави незабележимо.

— В бар ли работите? — попита той и се изчерви.

Неудобен въпрос. Нора долови нов шум — от падащи тухли.

— Нещо такова — отвърна тя и загърна по-плътно раменете си с якето му.

Той кимна. Изглеждаше вече малко по-смел.

— Мисля, че сте много привлекателна — рече бързешком, сякаш изстреля думите.

— Благодаря — каза Нора.

Господи, та това беше работа за половин минута. Защо се бавеше толкова Смитбак?

— Ще бъдете ли ъ-ъ-ъ… свободна по-късно?

Тя нарочно го изгледа бавно от глава до пети.

— Среща ли искаш да си чукнем?

— Да, да, разбира се.

Последва нов, по-силен шум, издрънча телената ограда. Дали Смитбак се бе прехвърлил обратно? Пазачът се обърна натам.

— Каква среща? — попита Нора.

Пазачът отново насочи погледа си към нея, вече не се опитваше да скрие щъкащия си насам-натам поглед. Нора се чувстваше като гола. Чу се ново издрънчаване. Пазачът се обърна отново и този път забеляза Смитбак. Трудно можеше да не го види: увиснал най-отгоре на оградата, опитваше се да освободи закачилата се мушама.

— Ей! — извика пазачът.

— Остави го — рече бързешком Нора. — Някакъв клошар.

Смитбак се бореше да се освободи. Сега се опитваше да съблече мушамата, но само се заплете още повече.

— Не би трябвало да е там! — каза пазачът.

За съжаление този тип се отнасяше сериозно към работата си.

Пазачът сложи ръка върху пистолета си.

— Ей, ти! — извика по-силно. — Ей! — и направи крачка към журналиста.

Смитбак се бореше отчаяно с мушамата.

— Понякога го правя и без пари — каза Нора.

Пазачът се завъртя на пета към нея, очите му бяха широко разтворени, скитникът бе моментално забравен.

— Наистина ли?

— Разбира се. Защо не? За готино момче като теб…

Той се ухили като идиот. Сега вече Нора забеляза, че ушите му стърчаха настрани. Какъв хлапак, толкова да му се иска да изневери на жена си. И без пари при това.

— Сега ли? — попита той.

— Много е студено. Утре.

Тя долови раздиращия звук на скъсано, глухо изтопуркване и приглушена ругатня.

— Утре ли? — изглеждаше съсипан. — Защо не сега? У вас.

Тя свали якето и му го подаде.

— Никога у дома.

Пазачът пристъпи към нея.

— Има един хотел на ъгъла.

Той протегна ръка, опита се да я прегърне през кръста.

Тя леко отскочи назад и отново се усмихна. В този момент клетъчният й телефон иззвъня. С огромно облекчение го отвори.

— Задачата е изпълнена — долетя гласът на Смитбак. — Можеш да се махаш от онзи тъпанар.

— Разбира се, господин Макнали — отвърна топло тя. — Звучи прекрасно. Ще се видим там.

• Предыдущая
• 13/156
• Следующая