Музей на страха

Оглавление

140

Възможен бе само един отговор на загадката — тези насекоми са били събирани, поради сложния си химически състав. Това бе чисто и просто колекция от биологично активни съединения. На практика то бе продължение на колекциите от неорганични съединения, които бе видял в предишните помещения.

Пендъргаст все повече се убеждаваше, че тази величествена зала на чудатостите — тази изумителна колекция от химикали — бе директно свързана с истинската работа на Ленг. Онова, което той е правел, е изисквало огромно разнообразие от химически съединения. Но какво точно е правел? Какъв е бил величавият му проект?

Пендъргаст затвори отново фенера, опита се да прогони с усилия на волята болката дотолкова, че да може да разсъждава. Според пралеля му, като заминавал на север, за Ню Йорк, Ленг говорел за спасяването на човешката раса. Спомни си каква дума бе използвала пралелята — изцеляване. Ленг щял да изцери света. Тази огромна зала с химикали и съединения е играла основна роля в проекта му. А той се е състоял от нещо, което Ленг е смятал, че ще донесе полза на човечеството. Или…

Пендъргаст изпита силен спазъм на болка, едва не се преви на две. С огромно усилия на волята успя да се съвземе. Трябваше да продължи и да търси отговор на въпроса.

Излезе от гъмжилото от шкафове и мина под закрития с гоблен свод в следващата стая. В това време го връхлетя втори спазъм на болка. Спря се, изчака да мине.

Номерът, който възнамеряваше да изиграе на Феърхевън — да се мушне през тайния панел без онзи да го улучи — изискваше изключително точна преценка за мига. Докато бяха заедно, Пендъргаст наблюдаваше много внимателно лицето на Феърхевън. Почти всички хора издават чрез изражението си мига, в който решават да убият, да сложат край на нечий живот. Ала Феърхевън не му подаде подобен сигнал. Натисна спусъка с такова хладнокръвие, че изненада Пендъргаст. Използва собственото оръжие на Пендъргаст — колт, модел „Лес Байър“. Смяташе се за един от най-надеждните полуавтоматични пистолети 45-ти калибър и Феърхевън определено знаеше как да го използва. Ако не бе затаил дъх миг преди да натисне спусъка, куршумът щеше да улучи Пендъргаст в корема и да го убие със сигурност.

Вместо това той го бе поел с хълбока си. Мина вляво, току под гръдния кош и проникна в перитонеалната кухина. Пендъргаст отново се замисли, колкото можеше по-обективно, за точната форма и характер на болката. Куршумът най-малкото беше разкъсал далака и може би беше пробил околодалачната сгъвка на дебелото черво. Не беше засегнал коремната аорта — в такъв случай досега да беше умрял от загуба на кръв — но сигурно бе одраскал или лявата коремна вена или някои „притоци“ на порталната вена, тъй като кървенето беше все пак значително. Полицейският куршум модел „Черния нокът“ бе нанесъл значителни щети, раната щеше да се окаже фатална, ако лечението й не започне до няколко часа. Но нещо още по-лошо, тя го бе отслабила значително, забавяше го. Болката беше мъчителна, но в повечето случаи той можеше да се справи с болка. Не можеше обаче да преодолее все по-силното вкочанясване, което обезсилваше крайниците му. Тялото му, наранено от скорошното падане, ненапълно възстановено от намушкването с нож, не разполагаше с резерви, на които да се облегне. Отпадаше бързо.

И отново потънал неподвижен в мрака, Пендъргаст се замисли за това как се бяха провалили плановете му, как бе сбъркал в преценките си. Още отначало знаеше, че това ще бъде най-трудният случай в кариерата му. Но не беше предвидил собствените си психологически недостатъци. Беше го взел прекалено присърце; случаят бе станал твърде важен за него. Това повлия на преценките, навреди на обективността му. И сега за първи път осъзна, че съществуваше възможност — при това със значителна доза вероятност — да претърпи провал. А провалът означаваше не само, че ще последва неговата смърт — което не беше от съществено значение — но и смъртта на Нора, на Смитбак и на много още невинни хора в бъдеще.

Пендъргаст се спря, за да изследва с ръка раната си. Кървенето се бе засилило. Свали сакото си и го завърза колкото можа по-здраво около долната част на торса си. След това отвори отново фенера и го вдигна високо.

Сега се намираше в по-малка стая и се изненада от видяното в нея. Вместо още химически съединения, помещението бе пълно с шкафове с препарирани птици. Мигриращи птици. До една подредени по таксономичен принцип. Великолепна колекция, включваща чифт от вече изчезналите странстващи гълъби. Но какво общо имаше тази колекция с останалите? Пендъргаст бе изумен. Но дълбоко в себе си беше убеден, че всичко е свързано, че е част от някакъв велик план. Но какъв?

Продължи препъвайки се, стремеше се да пази раната, и премина в следващата стая. Вдигна отново фенера и този път застина в пълно изумление.

Колекцията тук бе напълно различна от останалите. Светлината от фенера разкри чудата сбирка от дрехи и аксесоари, с които бяха облечени изкуствени манекени — бяха подредени в шкафове покрай двете стени: пръстени, яки, шапки, автоматични писалки, чадъри, рокли, ръкавици, обувки, часовници, огърлици, вратовръзки — всички грижливо запазени и аранжирани като в музей, този път обаче без очевидни систематизиране. За Ленг това беше много нехарактерна, разхвърляна колекция от вещи от последните две хиляди години, събрана от цял свят. Какво общо имаше бяла мъжка ръкавица от чортова кожа, характерна за парижаните от деветнайсети век, с някакво средновековно жабо? Или пък чифтът древни римски обеци с английския чадър, или с часовника марка „Ролекс“ до тях, или с обувките с високи токове от далеч по-късната палава епоха? Пендъргаст мъчително се придвижи напред. В шкаф до стената в дъното имаше най-различни дръжки за врати — нито една не представляваше ни най-малък художествен или естетичен интерес, — а до него бяха подредени напудрени перуки от осемнайсети век.