Музей на страха

Оглавление

— Градският музей на изкуствата е културна парадигма, сержант. Един от най-големите художествени музеи в света. Но вие, разбира се, знаете това. Тръгваме ли?

О’Шонеси сви рамене. Музеи-немузеи, той трябваше да бъде с този тип. Каква шантава задача.

Когато се спуснаха по стъпалата, към тях се плъзна дълга сива кола. Дотогава бе стояла с работещ двигател на ъгъла. В първия миг О’Шонеси не можеше да повярва на очите си. Ролс. Пендъргаст отвори вратичката.

— Конфискувана от наркодилърите ли? — попита О’Шонеси.

— Не, личен автомобил.

Нищо чудно. Нови Орлеан. Там, на юг, всички „вземат“. Сега вече този тип му стана ясен. Навярно беше тук по някакъв бизнес, свързан с наркотици. Може би Къстър искаше своя пай. Ето защо избра тъкмо него от всички полицаи да залепне за задника на този тип. С всяка изминала минута нещата изглеждаха все по-зле.

Пендъргаст продължаваше да държи вратичката отворена.

— След вас.

О’Шонеси се вмъкна отзад и веднага потъна в млечнобялата кожа.

Пендъргаст влезе след него.

— Към Градския музей — нареди той на шофьора.

Докато ролсът потегляше, О’Шонеси зърна застаналия на стълбището капитан Къстър, който дълго гледа подире им. Едва се сдържа да не му покаже среден пръст.

Обърна се и погледна през прозорчето. От другата страна цареше мълчание.

Най-накрая прозвуча тих глас:

— Казвам се Пендъргаст.

— Хм.

О’Шонеси продължи да гледа през прозорчето. Остави да мине минута, след което попита:

— Какво има в музея? Някакви умрели мумии?

— Още не съм срещал жива мумия, сержант. Но във всеки случай няма да ходим в египетския отдел.

Умник. Запита се колко ли още подобни задачи щяха да му стоварят на главата. Само защото преди пет години бе допуснал една грешка, всички вече го смятаха за най-подходящия за „похарчване“ полицай. Винаги когато се случваше нещо необичайно, следваше неизменното: „Имаме тук един малък проблем, О’Шонеси, и тъкмо ти си човекът, който ще се заеме с него.“ Но обикновено ставаше дума за дреболии. А този тип с ролса изгледаше голяма клечка. Тук нещата бяха по-различни. Изглеждаха незаконни. О’Шонеси се сети за отдавна починалия си баща и усети как го пронизват болка и срам. Слава Богу, че него вече го нямаше, та да го види сега. Пет поколения мъже от фамилията О’Шонеси, служили в полицията, а сега всичко ще отиде по дяволите. Запита се дали би могъл да си позволи да пренебрегне онези още единайсет години стаж, необходими за да се пенсионира по-рано с прилична пенсия.

— Е, и каква е играта? — попита О’Шонеси.

Край, никаква наивност повече: ще си отваря очите на четири и ще мисли с главата си. Не искаше да го перне някой заблуден куршум, тъкмо когато се е зазяпал.

— Сержант?

— Какво?

— Няма никаква игра.

— Разбира се, че няма — изсумтя леко О’Шонеси. Никога няма.

Усети, че агентът от ФБР го гледа внимателно. Самият той продължи да зяпа навън.

— Виждам, че сте въведен в заблуждение, сержант — долетя до него провлеченият акцент. — И трябва веднага да коригираме това. Виждате ли, мога да разбера защо сте стигнали до това заключение. Преди пет години сте били заснети как вземате двеста долара от проститутка, за да я освободите. Мисля, че го наричат „изтръскване“. Дотук вярно ли е?

О’Шонеси усети как изведнъж изтръпва, а после го обля гневна вълна. Ето го всичко това отново. Не каза нищо. А и какво можеше да каже? Щеше да е по-добре да го бяха изхвърлили.

— Лентата е била изпратена до отдела за вътрешно разследване. Те ви посетили. Но е имало различни версии за случилото се, нищо не било доказано. За нещастие бедата вече е станала и оттогава насам вие сте свидетел как кариерата ви е… — как да се изразя, — в състояние на покой.

О’Шонеси продължи да гледа през прозорчето връхлитащите насреща им сгради. В покой. Искаш да кажеш, наникъде.

— И оттогава не са ви възлагали друга, освен съмнителни задачи и мъгляви поръчки. За каквато несъмнено смятате и тази.

О’Шонеси заговори на прозореца с преднамерено уморен тон:

— Пендъргаст, не знам каква ви е играта, но не е необходимо да слушам всичко това. Наистина не е необходимо.

— Аз видях записа — рече Пендъргаст.

— Чудесно.

— Чух, например, как проститутката ви моли да я пуснете, защото инак сутеньорът й щял да я скъса от бой. После чух как настоява да вземете двестате долара, защото ако не го направите, сутеньорът й ще сметне, че го е предала. Но ако вземете парите, той ще си помисли само, че ви е подкупила да я пуснете и да я пощадите. Прав ли съм? И така, вие взехте парите.

Досега О’Шонеси бе премислял всичко това хиляди пъти. И какво от това? Не трябваше да взема парите. Не ги даде и за благотворителни цели. Сутеньорите всеки ден пребиват проститутки. Не биваше да допусне онази да се намеси в съдбата му.

— Затова сега сте циник, уморен сте и сте осъзнали, че цялата идея „защитавам и служа“ е фарс, особено пък на улицата, където, както изглежда, няма добро и зло, не си струва да защитаваш, нито пък да служиш някому.

Последва мълчание.

— Свършихме ли с анализа на литературния герой? — попита О’Шонеси.

— Засега. Остана само да ви кажа, че да, вашата задача е съмнителна. Но не в онзи смисъл, за който си мислите.

Следващата пауза се проточи с минути.

Спряха на червено и О’Шонеси се възползва да хвърли тайничко поглед към Пендъргаст. Онзи, сякаш очакваше това, улови погледа му и го фиксира. О’Шонеси едва не подскочи, толкова бързо се извърна.

— Случайно да сте гледали изложбата миналата година — „Костюмиране на историята“? — попита Пендъргаст с лек и приятен вече тон.