Музей на страха

Оглавление

Малко след това, докато слушах как заглъхва ехото от камбанния звън, долових някакъв друг звук. Идваше отгоре: някакво тежко тътрене, сякаш някой носеше много тежък товар. Не мога да ви кажа точно защо, Макфадън, но този шум предизвика тръпки на ужас, които пробягаха по тялото ми. Заслушах се по-внимателно. Шумът бавно стихна, след това се чуха стъпки към по-отдалечена стая.

Нямаше, разбира се какво да сторя. На сутринта, когато си спомних случилото се, реших, че виновни за всичко това несъмнено бяха собствените ми опънати нерви. Нямаше причина да повдигам въпроса пред Ленг, освен ако не се появяха някакви по-зловещи съмнения, които да се свържат със стъпките — което ми се виждаше почти невъзможно. Отдадох тревогата си на раздразнителното си по онова време съзнание. Бях успял да създам доста сензационна „сцена“ за излагане на детето с двата мозъка и това, плюс късния час, бе събудило по-болезнените страни на въображението. Реших да оставя всичко това зад гърба си.

Случи се така, че няколко седмици по-късно — на пети юли миналата седмица, ако трябва да бъда точен — имаше друго събитие, което по-сериозно привлече вниманието ми. Обстоятелствата бяха сходни: останах до късно в музея, подготвях статията си за следващия брой на списанието на Академията. Както знаете, писането за учена публика като тази в Академията, ми се отдава трудно, затова си бях изработил някои рутинни процедури, които да улеснят донякъде този процес. Старото ми писалище от тиково дърво, фината пергаментова хартия, на която пиша и тези си бележки, тъмночервеното мастило, производство на мосю Дюпен от Париж, — това са малките тънкости, които правят съчинителството ми по-малко обременително. Тази вечер обаче вдъхновението идваше по-лесно от обичайното и към десет и половина вечерта сметнах за нужно да подостря няколко нови пера преди да продължа работата си. Напуснах за кратко писалището си, за да свърша това. Когато се върнах, забелязах за свое голямо удивление, че страницата, която пишех, бе покрита с няколко малки мастилени петънца.

Много съм придирчив към перата си и не можех никак да си обясня как е станало това. Чак когато взех попивателната, за да почистя петната, забелязах, че те се различават леко от мастилото ми — бяха малко по-светли. А когато ги попивах, видях, че са с по-гъста и по-лепкава консистенция от френското ми мастило.

Представете си ужаса ми, когато нова капка се приземи върху китката ми, докато вдигах попивателната от хартията.

Веднага погледнах към тавана над главата си. Що за дяволска работа беше това? Малко, но разширяващо се тъмночервено петно се процеждаше през дъските на пода на Ленговите покои.

Беше въпрос на секунди да изкача стълбите и да потропам на вратата му. Не мога да опиша точно последователността на мислите, които препускаха в главата ми — най-първата от тях обаче беше страхът, че докторът е станал жертва на някаква престъпна дейност. В квартала се носеха слухове за някакъв злокобен и безмилостен убиец, но човек не обръща много внимание на клюките на по-низшите класи, а, уви, смъртта е честа посетителка на „Петте кьошета“.

Междувременно Ленг отговори на отчаяните ми Викове, изглеждаше малко уплашен. Без да отваря вратата ми каза, че претърпял инцидент — порязал дълбоко ръката си по време на някакъв опит. Отклони предложението ми за помощ, каза че вече си бил направил нужната превръзка. Съжалявал за инцидента, но отказа да отвори. Накрая аз си тръгнах, изпаднал в смут и съмнения.

На сутринта Ленг се появи на прага ми. Никога дотогава не беше ме търсил в жилището ми и затова се изненадах да го видя. Забелязах, че едната му ръка бе превързана. Поканих го да влезе, но той отказа. След като се извини още веднъж, той си тръгна.

Гледах го с разтуптяно сърце как слезе на тротоара и се качи в един омнибус. Моля се да проявите разбиране, когато ди казвам, че това посещение на Ленг веднага след такива странни случки в музея имаше точно обратния ефект на замисления от него. Бях по-сигурен отвсякога, че каквото и да се бе случило, то нямаше да издържи на внимателната проверка на ярката дневна светлина.

Боя се, че тази вечер повече няма мога да пиша. Ще скрия това писмо в ковчежето от слонско стъпало, което след два дни ще ви бъде изпратено в музея ведно с други антики. Ако Господ пожелае, ще придобия сила на духа да се върна към него и да продължа писмото си утре сутринта.

13 юли 1881 година

Сега трябва да набера сили на волята й да продължа разказа си.

Като последица от посещението на Ленг, се озовах в лапите на ужасна вътрешна борба. Чувството на научен идеализъм, заедно с благоразумието, може би, настояваше да приема обяснението на човека като чиста монета. Но някакъв друг вътрешен глас ми нашепваше, че съм задължен като джентълмен и човек на честта да узная сам истината.

Най-сетне реших да разкрия същността на експериментите му. Ако се окажеха невинни, можех да бъда обвинен в прекалено любопитство и нищо повече.

Може би ще ме сметнете за жертва на немъжествени чувства. Мога само да кажа, че тези отвратителни тъмночервени капки сега вече изглеждаха като запечатани в съзнанието ми, досущ както върху китката ми и хартията. У Ленг имаше нещо — нещо в начина, по който ме гледаше, застанал пред прага на вратата ми, — което ме караше да се чувствам едва ли не като чужденец в собствения си дом. Зад тези негови равнодушни очи се криеше някаква студена умозрителност, от която кръвта ми се смразяваше. Не можех повече да понеса присъствието на този човек под покрива си, без да знам за целия обхват на работата му.