Музей на страха

Оглавление

Беше почти сигурен, че ще успее да се договори за среща с Феърхевън. Биваше го в тези неща. Тази задача бе далеч по-обещаваща, отколкото убийството на туристката в „Криволиците“, което редакторът му бе поискал да отрази днес. Спомни си изражението на посивелия редактор, с огромните му зачервени очи зад дебелите лещи на очилата, пожълтелия от цигарите показалец, който му размахваше, докато обясняваше, че убийството на тази дама от Оклахома ще се окаже голяма работа. Голяма ли? В Ню Йорк сити непрекъснато убиваха туристи. Жалко, наистина, но факт. Криминалните репортажи бяха изтощителна работа. А имаше предчувствие за Феърхевън, за музея и за всичките онези убийства, от които Пендъргаст толкова се интересуваше. Винаги се бе доверявал на предчувствията си. Редакторът му нямаше да се разочарова. Щеше да хвърли стръвта във водата и, един Бог знае, Феърхевън можеше и да я захапе.

Пое още веднъж дълбоко дъх и пресече улицата — като междувременно показа среден пръст на един таксист, който мина на милиметри от него с натиснат клаксон, — и приближи входа от гранит и титанови сплави. Озова се в огромна зала, също облицована с гранит. Имаше голямо писалище, зад което стояха половин дузина охранители, зад които се намираха няколко реда асансьори.

Смитбак решително се насочи към бюрото на охраната.

— Бих искал да се срещна с господин Феърхевън.

Най-близкият до него охранител разлистваше някаква компютърна разпечатка.

— Име? — попита онзи, без изобщо да си направи труда да вдигне глава.

— Уилям Смитбак Младши, от „Ню Йорк таймс“.

— Момент — рече тихо охранителят и вдигна телефонната слушалка. Набра някакъв номер и я подаде на Смитбак.

Чу се звънлив глас:

— С какво мога да ви помогна?

— Тук е Уилям Смитбак Младши от „Ню Йорк Таймс“. Дошъл съм да се видя с господин Феърхевън.

Беше събота, но Смитбак пое риска да предположи, че той ще е в офиса си. Хора като Феърхевън никога не почиваха в събота. А в съботите обикновено бяха по-слабо охранявани от секретарки и бодигардове.

— Имате ли уговорена среща? — попита женският глас, долетял от петдесетина етажа по-високо.

— Не. Аз съм авторът на онази статия за Енок Ленг и за костите, открити на строителната площадка на улица „Кетрин“, и трябва да разговарям с него веднага. Спешно е.

— Трябва да се обадите първо да си уговорите среща.

Гласът беше напълно неутрален.

— Добре. Приемете това за обаждане. Бих искал да си уговоря среща за… — Смитбак погледна часовника си, — за десет часа.

— Господин Феърхевън в момента е зает — отвърна мигновено гласът.

Смитбак пое дълбоко дъх. Значи той наистина беше тук. Време беше да започне атаката. Освен тази секретарка на телефона сигурно имаше още десетина на други нива, но той бе преодолявал поне по толкова при други случаи.

— Вижте, ако господин Феърхевън е толкова зает да разговаря с мен, ще трябва да напиша в статията, която подготвям за понеделничното издание, че е отказал коментар.

— В момента той е зает — повтори роботизираният глас.

— „Без коментар“ — това ще направи истински чудеса за обществения му имидж. И като дойде понеделник, господин. Феърхевън ще иска да узнае кой от офиса му е отблъснал репортера. Схващате ли накъде бия?

Последва дълга пауза. Смитбак пое отново дъх. Този процес често бе продължителен.

— Нали знаете… четете статия във вестника и тя е за някакъв съмнителен тип и той казва: „Без коментар“. Какво ще си помислите за този човек? Особено ако е строителен предприемач. Без коментар. Това „Без коментар“ може да ми свърши страшно много работа.

Последва нова пауза. Смитбак се питаше дали секретарката не бе прекъснала връзката. Но не, чу се някакъв шум от другата страна. Беше тих кикот.

Добра работа — рече нисък, приятен мъжки глас. — Хареса ми. Добра работа.

— Кой е насреща? — попита Смитбак.

— Един съмнителен строителен предприемач.

— Кой? — Смитбак нямаше да допусне да го подиграва някой лакей.

— Антъни Феърхевън.

— Аха! — В един миг Смитбак остана безмълвен, но се съвзе бързо. — Господин Феърхевън, вярно ли е, че…

— Защо не се качите, за да можем да поговорим лице в лице, като възрастни хора? На четирийсет и деветия етаж.

— Какво?

Смитбак бе още изненадан от бързината, с която постигна успеха си.

— Казах да се качите. Питах се кога ли ще се обадите, след като очевидно сте от онези амбициозни кариеристи в професията, за какъвто ви смятах.

Кабинетът на Феърхевън не беше съвсем такъв, какъвто си го бе представял Смитбак. Вярно, имаше няколко нива от секретарки и помощници, които охраняваха неговата светая светих. Но когато най-сетне достигна до кабинета на Феърхевън, той не се оказа огромна зала от хром, злато, абанос, картини от стари майстори на африканско изкуство, каквато бе очаквал. Кабинетът беше по-скоро семпъл и малък. Вярно, по стените имаше картини, но бяха недотам ценни литографии на Томас Харт Бентън, изобразяващи дребни земеделци. Освен тях имаше и стъклена витрина — заключена и очевидно с охранителна система — в която имаше най-различни пистолети, положени върху черно кадифе. Единственото писалище беше малко, от светла бреза. Имаше две кресла и износен персийски килим на пода. Една от стените бе заета от книжни лавици, изпълнени с книги, които очевидно се четяха, а не бяха купувани на метър като украса. Ако се изключи витрината с пистолетите, кабинетът повече подхождаше на професор, отколкото на строителен магнат. И все пак, за разлика от професорските кабинети, в който Смитбак бе попадал, този беше безукорно чист. Всяка повърхност светеше, безупречно лъсната. Дори книгите сякаш бяха излъскани. Носеше се лека миризма на почистващи препарати, но не беше неприятна.