Музей на страха

Оглавление

През няколко прохода от нея се чуваха стъпки, приближаваха, после отново се отдалечаваха. Явно я беше изгубил.

Нора се обърна и тръгна колкото е възможно по-тихо, крадешком, по проходите, опитваше се да увеличи колкото е възможно повече разстоянието между себе си и преследвача си. Но накъдето й да свърнеше, колкото и бързо да тичаше, винаги когато спреше да поеме дъх, чуваше стъпките — бързи, неумолими, които изглежда поддържаха темпото й.

Трябваше да установи къде се намира. Ако продължеше да бяга безцелно, той в крайна сметка щеше да я докопа.

Огледа се. Този проход стигаше до стена. Беше стигнала до края на помещението на архива. Сега поне можеше да следва стената и да си проправи път към изхода.

Все така приведена тя пое колкото бе възможно по-бързо, вслушана напрегнато за шум от стъпки, докато погледът й бързешком оглеждаше полумрака пред нея. Изведнъж нещо зейна пред нея от мрака — беше черепът на трицератопса, поставен на стената. Очертанията му бяха смътни на слабото осветление.

Усети как я облива вълна на облекчение. Пък би трябвало да е някъде тук; натрапникът не би се осмелил да нападне и двама им.

Понечи да извика тихо. Но изведнъж се спря, когато се вгледа по-внимателно в неясните очертания на динозавъра. Имаше нещо странно — силуетът не беше наред. Придвижи се предпазливо напред към него. И тогава пак спря изведнъж.

Там, набит върху роговете на трицератопса лежеше отпуснат труп, гол от кръста нагоре, с висящи ръце и крака. Три кървави рога се подаваха от гърба на мъжа. Изглеждаше така, сякаш трицератопсът бе промушил човека и го бе вдигнал на роговете си.

Нора отстъпи назад. Съзнанието й бързо възприемаше подробностите сякаш някъде отдалеч: оплешивяващата глава с кичури сива коса; отпуснатата кожа, съсухрените ръце. Там, където роговете бяха пробили тялото в кръста, плътта представляваше една дълга, зееща рана. Кръвта се събираше в основата на роговете, спускаше се в ручейчета по торса и капеше върху мрамора.

...

„Аз съм при трицератопса отзад“.

Отзад.

Нора чу вик и в следващия миг осъзна, че се бе изтръгнал от собственото й гърло.

Слепешком се оттласна и побягна, залитна веднъж, втори, трети път и отново се понесе по проходите толкова бързо, колкото я държаха краката. И тогава изведнъж се озова в задънена улица. Завъртя се и се опита да потърси път обратно — и точно там, препречил дъното на коридора стоеше силует в старинно облекло с бомбе.

Нещо бляскаше в ръкавиците му.

Нямаше накъде да ходи, освен нагоре. Без изобщо да се замисли тя се обърна, улови се за ръба на една лавица и се закатери.

Силуетът я последва по прохода, черното наметало се издуваше подире му.

Нора бе опитна алпинистка. Не бяха забравени годините, прекарани като археоложка в Юта, катеренето към пещерните жилища на индианците анасази. За минута стигна до последната лавица, която се залюля и изпъшка под неочакваната тежест. Обърна се отчаяна и се улови за първото нещо, което й се мярна — оказа се препариран сокол, — и отново погледна надолу.

Мъжът с черната шапка вече беше отдолу, катереше се, а лицето му бе скрито от мрака. Нора се прицели и замахна.

Соколът се удари в рамото му и отхвърча без да причини никаква вреда.

Тя се огледа, отчаяно търсеше нещо друго. Кутия с хартия, още една препарирана птица, още кутии. Хвърли едната, после другата — никакъв ефект. Бяха прекалено леки и не подействаха.

А мъжът продължаваше да се изкачва.

Тя изхлипа ужасена, прекрачи най-горната лавица и започна да се спуска от другата страна. Изведнъж между лавиците се появи ръка в ръкавица и я сграбчи за блузата. Нора изпищя и се отскубна. Блесна стомана и тънко острие профуча край лицето й, само на сантиметри от окото. Тя се залюля встрани в мига, в който острието изписа нова блестяща арка към нея. В дясното й рамо изведнъж изригна болка.

Тя извика, пусна се. Падна на крака и уби силата на удара като се претърколи встрани.

Мъжът от другата страна на лавиците бързо започна да се спуска надолу. Сега вече слизаше направо през лавиците, събаряше и изригваше стъкленици и кутии с образци.

Тя отново хукна с все сили накъдето й видят очите от проход към проход.

Изведнъж от мрака пред нея се появи едър силует. Беше космат мамут. Нора веднага го позна — беше го виждала и преди, когато беше тук с Пък.

Но в коя посока бе изходът? Докато се оглеждаше, Нора осъзна, че никога нямаше да успее да стигне до него — преследвачът й щеше да я настигне след броени секунди.

Тя изведнъж разбра, че й оставаше да направи само едно.

Стигна до ключовете за осветлението в края на прохода и с рязко движение ги изключи, след което прилежащите коридори отново потънаха в мрак. Бързо и пипнешком се мушна под боцкащия корем на мамута. Ето го — дървеният лост. Дръпна го и тайната вратичка се отвори.

Опитвайки се да вдига колкото е възможно по-малко шум, тя се намъкна в горещия, лепкав търбух, след което вдигна вратичката.

Зачака. Вътре в мамута. Въздухът вонеше на гнилоч, на прах и плесен.

Чу няколко остри изщраквания. Светлините отново бяха запалени. През малка дупчица в гърдите на животното проникваше лъч светлина — това бе „шпионката“ за цирковия работник.

Нора погледна навън, опитваше се да овладее пресекливото си дишане, да прогони паниката, която заплашваше да я съкруши. Мъжът с бомбето стоеше на метър и половина от нея, обърнат гърбом. Той бавно се завъртя на 360 градуса — оглеждаше се и се ослушваше напрегнато. Държеше в ръце много странен инструмент: две полирани дръжки от слонова кост, свързани с тънък и гъвкав стоманен трион с малки зъбци. Приличаше на някакъв страховит старинен хирургически инструмент. Той го сви и стоманата се изви и проблесна.