Музей на страха

Оглавление

Прекоси коридора и стигна до обшитата с мед врата на Стария архив. Изправи рамене, пое дълбоко дъх и потропа повелително.

Останалият вътре охранител отвори. Изглеждаше млад, едва завършил гимназия. Вече изглеждаше подплашен.

— Да, с какво мога да ви помогна?

Смитбак улови отпуснатата ръка на изненадания пазач, докато едновременно с това влизаше в помещението.

— О’Нийл? Аз съм Морис Фанин от „Човешки ресурси“. Изпратиха ме тук да оправя нещата.

— Да оправите нещата ли?

Смитбак продължи навътре, огледа редовете стари метални шкафове, очуканата маса, отрупана с пластмасови кафеени чаши и угарки, жълтеникавите като урина стени.

— Това е позор — рече той.

Последва неловко мълчание.

Смитбак изгледа строго О’Нийл.

— Извършваме една малка проверка на вашия район и, трябва да ви кажа, О’Нийл, никак не сме доволни. Никак!

О’Нийл веднага и напълно се гипсира от страх.

— Съжалявам, сър. Може би трябва да говорите с моя началник господин Бълджър.

— О, да, това и правим. Ще имаме дълъг, дълъг разговор с него. — Смитбак отново се огледа. — Кога, например, сте правили за последен път проверки на картотеките?

— Какво да сме правили?

— Проверка на картотеките. Кога го правихте за последно, О’Нийл?

— Ъ-ъ-ъ, аз не знам какво означава това. Моят началник не ми е казвал нищо за проверка на картотеки…

— Странно, мислех, че знаете всички процедури. Ето какво имах предвид, О’Нийл — небрежност. Пълна небрежност. Е, отсега нататък ще изискваме ежемесечни проверки на картотеките.

Смитбак присви очи, отиде до един шкаф и дръпна първото попаднало му чекмедже. Както и очакваше, то бе заключено.

— Заключено е — рече охранителят.

— Виждам. Всеки идиот може да го види. — Раздруса дръжката. — Къде е ключът?

— Ей там — пазачът показа един стенен шкаф. Той също беше заключен.

На Смитбак му хрумна, че климатът на страх, на сплашване, който новата администрация налагаше, се оказа доста полезен. Мъжът бе тъй ужасен, че последното нещо, за което можеше да си помисли, бе да се възпротиви на Смитбак или да му поиска документ за самоличност.

— А къде е ключът за този шкаф?

— На моята връзка.

Смитбак се огледа отново, попивайки бързо всяка подробност, претендирайки, че търси още нарушения. Шкафовете с картотеките си имаха етикети с изписани върху тях дати. Започваха с 1865 година, когато е бил основан музеят.

Смитбак знаеше, че всички външни изследователи, на които е било издавано разрешение за достъп до колекциите, е трябвало да бъдат одобрени от комитет, съставен от уредници на музея. Техните доводи и обсъждания, както и въпросниците, които кандидатите е трябвало да попълват, би трябвало да се намират още тук. Почти сигурно беше, че Ленг е разполагал с такъв пропуск до колекциите. Ако досието му беше още тук, то щеше да съдържа цяла съкровищница от лична информация: пълно име, адрес, образование, научни степени, специализация, списък от публикации, може би — дори копия от тези публикации. Можеше да има дори снимка.

Почука със свит показалец по шкафа с етикет „1880“.

— Ето, например, тази картотека. Кога за последен път сте проверявали този шкаф?

— Доколкото знам — никога.

— Никога ли? — Тонът на Смитбак прозвуча така, сякаш не можеше да повярва на ушите си. — Е, какво чакате?

Охранителят се разбърза, отключи стенния шкаф, запипка се, докато намери ключа, след което отключи картотеката.

— А сега да ви покажа как се прави проверка.

Смитбак отвори шкафа и бръкна вътре, разръчка папките и вдигна облак прах, докато същевременно съобразяваше бързо. От първата папка стърчеше индексна карта и той я измъкна. В нея бе описано всяко досие в шкафа по име, по азбучен ред, по дата и с отправки за справка. Красота. Да благодарим на Бога за тези първи бюрократи на музея.

— Виждате ли, започва се с тази индексна карта.

Смитбак я размаха пред лицето на пазача.

Той кимна.

— Тук е записано всяко досие в картотеката. След това проверяваш дали всички папки са в наличност. Това се нарича проверка на картотеката.

— Ясно, сър.

Смитбак бързо прегледа имена на картата. Името на Ленг го нямаше. Мушна картата обратно и хласна чекмеджето.

— А сега ще проверим 1879-а. Отворете шкафа, моля.

— Да, сър.

Смитбак извади индекса за 1879 година. Името на Ленг отново липсваше.

— Ще трябва да установите по-грижливи процедури тук, О’Нийл. Това са изключително ценни картотеки. Отворете следващата — за 1878-а.

— Слушам, сър.

По дяволите! Ленг пак липсваше.

— Нека прегледаме набързо някои от останалите.

Смитбак го накара да отключи още шкафове и провери жълтите индекси, като през цялото време непрекъснато разпалено обясняваше на О’Нийл колко е важно да се проверяват картотеките. Годините се точеха неумолимо назад и Смитбак започна да се отчайва.

И ето, че в картотеката от 1870 година намери името — Ленг.

Сърцето му се разтуптя. Забравил за охранителя, Смитбак бързо прелисти папките и се спря на буквата „Л“. Тук се забави, запреглежда ги една по една. Три пъти прегледа досиетата с буква „Л“, но папката на Ленг липсваше.

Очевидно Ленг го беше изпреварил.

Смитбак се почувства смазан. А идеята беше толкова добра.

Изправи се и погледна изплашеното и едновременно угодливо изражение на пазача, Цялата идея се оказа провал. Каква загуба на енергия и на интелект, а й само дето изплаши горкото момче за нищо. Това означаваше да започне пак от нулата. Но първо трябваше да се измъква оттук колкото можеше по-бързо, преди Бълджър да се е завърнал бесен, готов за разправия.