Натюрморт с гарвани

Оглавление

118

Пендъргаст отново се взря в картата.

— Намираме се на не повече от стотина метра от отворения за посещения район на Пещерите Краус. Но част от тях минават по оста Z.

— Оста Z ли? — възкликна мъжът. — Оста Z! За какво говорите?

— Нашият път минава ей оттам. — Пендъргаст посочи малък отвор с арка, който Кори не бе забелязала — на около тринайсет метра височина по една от каменните завеси. От него струеше воден поток, който се изливаше по огромните каменни маси и изчезваше в зееща цепнатина в основата на пещерата.

— И как ще стигнем дотам? — попита заядливо полицаят.

Пендъргаст го игнорира и продължи да оглежда стената с фенерчето си.

— Нали не очаквате да се катерим дотам, а? Без въже?

— Това е единственият ни избор.

— И вие наричате това избор? При тази зееща дупка на дъното? Едно подхлъзване, а ние сме…

Пендъргаст пак не му обърна внимание и се обърна към Кори:

— Как са китките и глезените ви?

Тя пое дълбоко дъх с потрепване.

— Ще се справя.

— Знам, че можете. Вие се качвате първа. Аз ще ви последвам и ще ви казвам какво да правите. Полицай Уийкс се качва трети.

— Защо аз да съм последен?

— Защото трябва да ни прикривате отдолу.

Уийкс се изплю настрани.

— Ясно.

Въпреки студения и влажен въздух, той се потеше: ручейчета прокарваха чисти следи върху покритото му с мръсотия лице.

Пендъргаст бързо се отправи към каменната стена, последван от Кори. Тя усети как сърцето й се разтуптя отново и се опита да не гледа стената над тях. Спряха на няколко метра от широката цепнатина на пода. Пръските от падащата вода образуваха завеса от фина мъгла, която покриваше и без това хлъзгавата скала. Без да й даде възможност да размисли, Пендъргаст я повдигна и освети с фенерчето първите опорни точки.

— Зад вас съм, госпожице Суонсън — прошепна той. — Не бързайте.

Кори се прилепи към скалата, опитваше се да потисне болката в ръцете и още по-голямото бреме на страха. За да стигнат до отвора горе, трябваше да се катерят по диагонала над зеещата цепнатина. Неравният варовик предлагаше достатъчно опорни точки за ръцете и краката, но скалата бе мокра и хлъзгава. Тя се опита да не мисли за нищо, за нищо друго, освен да повдигне ръка, а после — крак, след това да се набере няколко сантиметра нагоре на мускули. От шума долу можеше да отсъди, че и двамата мъже вече бяха на стената и също се катереха. Пендъргаст й даваше указания, от време на време с ръка насочваше ходилото й към една или друга опорна точка. Беше повече плашещо, отколкото трудно — опорните точки за ръцете бяха почти като напречниците на стълба. Веднъж тя погледна надолу, видя темето на Уийкс и бездната, която сега се намираше точно под тях. Спря се и затвори очи, изпита главозамайващото чувство на световъртеж. И отново ръката на Пендъргаст я подкрепи, а спокойният му благ глас я окуражи да продължи, да гледа напред, а не надолу…

Единият крак, едната ръка, после другият крак, другата ръка. Кори бавно се изкачваше по скалата. Сега вече мракът зееше и над нея, и под нея, пронизван само от слабия лъч на фенерчето. Сърцето й туптеше още по-бързо, а ръцете и краката й започнаха да треперят от необичайното усилие при катеренето. И макар и да бе странно, колкото повече наближаваше ръба на прохода над себе си, толкова по-отчаяна се чувстваше. Вече не смееше да гледа нагоре и нямаше представа дали й оставаше да изкатери метър или десет метра.

— Там долу има нещо! — извика неочаквано Уийкс с пронизителния си глас. — Нещо се движи!

— Полицай Уийкс, закрепете се за скалата и осигурете прикритие — нареди Пендъргаст. След това се обърна към Кори: — Кори, остават само три метра. Представяй си, че се изкачваш по стълба.

Пренебрегнала болката, която пронизваше китките и глезените й, тя се улови за следващата опорна точка, намери къде да стъпи и се набра на мускули.

— Това е той! — чу вика на Уийкс. — О, Боже мой, той е тук!

— Използвайте оръжието си, полицай — рече спокойно Пендъргаст.

Кори отчаяно се улови за следващата опора, намери по-висока „стъпенка“ за крака си. Той се подхлъзна и сърцето й едва не спря от ужас, когато се люшна от стената. Ала Пендъргаст отново бе там, ръката му я подпря и я задържа, насочи крака й към по-добра опора. Тя сподави риданието си; а и бе толкова уплашена, че почти бе лишена от способността да мисли.

— Няма го — рече Уийкс с непроницаем тон. — Поне аз не мога да го видя.

— Още е там — отвърна Пендъргаст. — Катери се, Кори. Катери се.

Силно задъхана от болката и от усилията, Кори се набра отново нагоре. С периферното си зрение видя, че с малка маневра Пендъргаст се бе завъртял около една издатина, за да се обърне назад. С едната ръка държеше фенерчето, а с другата пистолета, чийто лазерен прицел обхождаше кухината под тях.

— Ето го! — извика Уийкс.

Кори чу оглушителния рев на пушката му, последван от втори.

— Много е бърз! — изпищя Уийкс. — Прекалено бърз е!

— Аз те прикривам отгоре — каза Пендъргаст. — Просто задръж позицията си и се прицелвай внимателно.

Последва нов изстрел на пушката, втори.

— Иисусе Христе, Иисусе Христе! — повтаряше непрекъснато Уийкс и стенеше задъхан.

Кори се осмели да погледне нагоре. На слабата светлина на фенерчето видя, че й оставаха метър и половина до ръба на арката. Ала не се виждаха повече опорни точки. Опипа наоколо първо с едната ръка, после с другата, ала камъкът бе гладък.

Нов писък и нов изстрел на пушката.

— Уийкс! — извика Пендъргаст. — Стреляте както ви дойде! Прицелете се!