Натюрморт с гарвани

Оглавление

Той замълча. Малко пъблик рилейшънс никога няма да навредят.

— Ти как мислиш, Честър? Ценя мнението ти.

— Хипотезата е правдоподобна.

Хейзън се усмихна и насочи колата към сградата на градския съвет на Дийпър. Хипотезата му бе правдоподобна и още как!

Четиридесет и трета глава

В два и половина следобед Кори лежеше неспокойна на леглото си и слушаше „Туул“ на CD плейъра. В стаята й трябва да бе четирийсет градуса горещина, но след случилото се предишната нощ тя не смееше да отвори прозореца си. Струваше й се невъзможно да повярва, че онзи мъж от КЩУ бе убит на улицата им. Ала пък, от друга страна, цялата изминала седмица бе невероятна.

Погледът й се отклони към прозореца. Навън огромни буреносни облаци с форма на наковални се носеха по небето и се смрачаваше преждевременно. Ала от приближаващата буря ставаше само още по-задушно.

Чу гласа на майка си през стената на спалнята и в отговор само наду музиката. Последваха няколко приглушени почуквания — майка й се опитваше да привлече вниманието й, като тропаше на стената. Господи! Точно сега да избере да е болна — когато Пендъргаст повече не се нуждаеше от нея и тя бе заседнала у дома, без да има какво да прави и прекалено изплашена да избяга както обикновено по пътя под далекопровода. Почти закопня за Деня на труда и за началото на училището.

Вратата на стаята й се отвори и ето я майка й — по нощница, обгърнала с ръце прекалено отпуснатия си корем. Пушеше цигара.

Кори свали слушалките.

— Кори, виках до пресипване. Някой ден ще ти ги взема тези слушалки.

— Ти ми каза да ги нося.

— Не и когато се опитвам да говоря с теб.

Кори се вгледа в майка си — в размазания грим и остатъците от снощното червило по устните й. Беше пила, но явно — недостатъчно, за да си остане в леглото. Как би могла тази толкова чужда жена да й бъде майка?

— Защо не си на работа? Да не би да си му омръзнала на онзи мъж?

Кори не отговори. Нямаше никакво значение. Майка й щеше да си говори каквото си ще.

— Доколкото разбирам, ти е платено за две седмици. Това прави хиляда и петстотин долара. Вярно ли е?

Кори се опули.

— След като живееш тук, ще трябва да даваш своя принос. Казах ти го и преди. Напоследък разходите ми са огромни.

Данъци, храна, вноски за колата, за какво ли не. А сега ще загубя и дневните си бакшиши заради тази гадна настинка.

Гаден махмурлук, искаш да кажеш! Кори мълчеше.

— Очаквам да разделиш парите поне наполовина.

— Това са мои пари!

— А чии пари те издържат през последните десет години? Сигурно не са на онзи боклук, баща ти. Моите! Аз се пребивам от работа, за да те издържам, и, за Бога, млада госпожице, ти ще ми върнеш нещичко.

Кори бе залепила с тиксо парите за дъното на чекмеджето от раклата си и нямаше намерение да казва на майка си къде са. Защо, о, защо, се изтърва да й каже колко получаваше? Тези пари щяха да й трябват за шибания адвокат, когато насрочат делото й. В противен случай щеше да попадне на някой скапан публичен защитник и да се озове в затвора. Щеше да направи страхотно впечатление — да изпрати молбата си за постъпване в колеж от затвора.

— Казах ти, че ще оставя малко пари на кухненската маса.

— Не, ще оставиш на кухненската маса седемстотин и петдесет долара.

— Прекалено много са.

— Едва ли са много за издръжката ти през всичките тези години.

— Ако не си искала да ме издържаш, да не си забременявала.

— Случват се и грешки, за съжаление.

Кори подуши острата миризма на горящ филтър, след като цигарата бе изпушена докрай. Майка й се огледа и я угаси в кадилницата й за тамян.

— Ако не искаш да помагаш, можеш да си намериш квартира.

Кори се извърна, нахлузи отново слушалките и увеличи звука толкова, че ушите я заболяха. Гледаше мръсната стена, а лицето й бе каменно. Едва чуваше крясъците на майка си. „Ако ме докосне — помисли си Кори, — ще пищя“ Но знаеше, че майка й няма да го стори. Веднъж я удари и Кори се разпищя толкова силно, че дойде шерифът. Разбира се, дребният булдог не направи нищо — всъщност дори заплаши нея, че нарушава спокойствието — но случката въздейства на майка й да си държи ръцете настрани.

Майка й не можеше да й стори нищо. Просто трябваше да я изчака да се изприкаже.

Дълго след като майка й се прибра вбесена в стаята си, Кори продължи да лежи и да мисли. Застави се да не мисли за нея, за караваната, за потискащо празния и безсмислен ад, който бе животът й. Мислите й се отклониха към Пендъргаст. Мислеше си за хубавия му черен костюм, за светлите му очи, за високия, строен силует. Питаше се дали Пендъргаст бе женен, дали имаше деца. Никак не бе справедливо, дето така я изгони и отпраши с красивата си кола. Но може би и той, като всички останали, се бе разочаровал от нея. Може би, в крайна сметка, тя не се бе справила толкова добре с работата си за него. Тя още гореше от възмущение за начина, по който шерифът се бе появил и бе предявил онези документи на Пендъргаст. Ала той не бе човек, който ще се тръшне и ще се прави на умрял. И не бе ли намекнал, че ще продължи да работи по случая? Каза й, че трябвало да я отстрани от случая. А не заради нещо, което е сторила. Каза й го сам: „Не мога да допусна да се противопоставяте на шерифа за моя сметка“.

Мислите й поеха към самия случай. Все още бе толкова необичайно да си помисли, че някой от Медисин Крийк бе автор на тези убийства. Ако наистина бе местен, това означаваше, че ще е човек, когото познава. Познаваше всички в Лайняния Крийк, тъй че не можеше да си представи някой като сериен убиец. Потрепери като се сети за местопрестъпленията, на които бе присъствала лично — кучето с отрязаната опашка… Чонси, зашит като пълнена, препълнена пуйка.