Натюрморт с гарвани

• Предыдущая
• 28/130
• Следующая

Гласът му бе висок, а маниерът му на говорене — толкова стегнат и точен, че думите прозвучаха прекалено отчетливи.

— Генетичното усъвършенстване на царевицата е сложна тема, такава, че не бих могъл да я изясня на подобна сбирка — започна той. — Тя изисква известни познания в определени дисциплини като органичната химия и биологията на растенията, каквито човек не би могъл да очаква от аматьорска аудитория. — Изсумтя и продължи: — Ще се опитам обаче този следобед да ви запозная с основните положения.

Сякаш като един всички присъстващи в залата се свиха като попарени. Всички затаиха дъх. Ако бяха очаквали да чуят възхвала на града им или на социалната сбирка или дори — можеше ли да се надява някой на това? — на решаващата дума на Чонси за решението му, те бяха напълно разочаровани. Вместо това той се впусна в обяснения за различните видове царевица, толкова подробни, че се изцъклиха очите и на най-ентусиазираните фермери. На Лъдуиг дори му се стори, че Чонси се опитваше да бъде колкото е възможно по-досаден. Приглушените разговори се възобновиха; вилиците с картофено пюре и пуйка със сос тайничко намираха нечии усти; малки групи хора започнаха да щъкат напред-назад край стената в дъното. Дейл Естръм и групата на фермерския кооператив стояха в дъното със скръстени ръце и мрачни лица.

Смит Лъдуиг изключи от съзнанието си бръмчащите гласове и огледа залата. Въпреки всичко той харесваше атмосферата на социалната сбирка на малкото градче — собствената му провинциалност, фактът, че събираше цялото общество, дори караше хора, които не се обичаха, да оценяват събитието и да бъдат цивилизовани. Това бе една от причините да не поиска никога да замине — дори след като жена му се спомина. Човек не можеше да се чувства изгубен в Медисин Крийк. Тук се грижеха за хората, никой не бе забравен, всеки си имаше своя дом. Не бе като Ел Ей, където старите хора умираха всеки ден сами и лишени от обич. Дъщеря му се обаждаше често напоследък, караше го да се премести по-близо до нея. Но той нямаше да го стори. Дори и след като затвореше вестника и се пенсионираше. За добро или за зло той щеше да свърши дните си в Медисин Крийк и щеше да бъде погребан в гробището край „Дийпър роуд“, до жена си.

Погледна часовника си. Какво бе предизвикало тези мисли за тленността? Трябваше да спази графика, нищо, че бе въведен от самия него, и беше вече време да си върви у дома и да си напише материала.

Измъкна се незабелязано до отворените врати в коридора. Зад тях късното следобедно слънце осветяваше обширната морава на църквата. Жегата си беше същата, покрила със задушаващо одеяло тревата, паркинга и царевичните полета. Ала въпреки жегата — всъщност въпреки всичко, — част от Смит Лъдуиг чувстваше облекчение. Можеше да си изпати и по-зле от своите съграждани: за това трябваше да благодари на Мейси, а може би и на Пендъргаст. И погледнато от по-малко егоистична гледна точка, можеше да напише оптимистичен репортаж за социалната сбирка, без да се преструва. Тя бе започнала малко мрачно — със стоическото чувство, че шоуто трябва да продължава, независимо от всичко. Но мракът и потиснатостта се бяха разсеяли. Градът отново си беше същият и дори безсмислената лекция на Чонси, която още кънтеше зад гърба му, не можеше да промени това. Трийсет и третата годишна социална сбира „Гро-Бейн — печена пуйка“ бе пълен успех.

Лъдуиг пое бавно и дълбоко дъх и се огледа от стъпалата на църквата. И след това изведнъж замръзна наместо.

Един по един и хората около него започнаха да се взират през дървената врата. Последваха ахкания, тих шепот. Досущ като електрически ток шепотът започна да прескача от човек на човек, навлезе в самата зала, увеличи силата си и заплаши тълкуванията на Чонси за променените генетично царевични кочани.

— Какво има? — попита Чонси, като прекъсна изречението си по средата. — Какво става?

Никой не отговори. Всички погледи бяха фиксирани в хоризонта отвъд вратите на църквата, където на фона на жълтеникавото небе във все по-тесни кръгове се виеше ято лешояди.

Четиринадесета глава

Когато Кори Суонсън спря до църквата, хората бяха излезли на моравата, скупчени на групички, и си шепнеха възбудени. От време на време някой се отделяше и се вторачваше по посока на царевичните ниви. Трябва да имаше петдесет души, но тя не забеляза Пендъргаст между тях. А в това нямаше логика, защото той я бе помолил да дойде веднага. Всъщност беше много настоятелен.

Изпита почти облекчение, че го нямаше. Пендъргаст можеше да я въвлече в още по-големи неприятности, отколкото вече имаше в този град — тя усещаше това с цялото си същество. И без друго вече бе парий номер едно на града. И отново се запита в какво, по дяволите, се бе забъркала. Парите още прогаряха дупка в жабката на колата й. Онзи ще я забърка в неприятности, после ще си замине, а тя ще остане в Медисин Крийк да сърба последиците. Ако бе достатъчно умна, щеше да му върне парите и да си умие ръцете, че няма нищо общо с тази работа.

Тя подскочи неволно, когато облечената в черно фигура изведнъж се материализира от нищото до колата. Пендъргаст отвори дясната вратичка и елегантно се плъзна в купето. От начина, по който се движеше, понякога я побиваха тръпки.

Кори посегна към таблото и намали гърмящия звук на „Старфъкърс“ на „Найн инч нейлс“.

— Накъде, господин специален агент? — попита тя.

Пендъргаст посочи царевичните нивя.

— Виждате ли онези птици?

Тя заслони с ръка очи от залязващото слънце.

— Кои, онези лешояди ли? И какво за тях?

• Предыдущая
• 28/130
• Следующая