Натюрморт с гарвани

Оглавление

— Чудесно — долетя мелодичният му глас. — Великолепно.

Шеста глава

Пътят бе прав — такъв, какъвто го бе начертал първи някой геодезист от деветнайсети век, — и бе обрамчен с неподвижни стени царевица. Специален агент Пендъргаст крачеше по трептящото в маранята шосе и лъснатите му оксфордски — ръчна изработка от „Джон Лоб“ на улица „Сейнт Джеймсис“, Лондон — оставяха колонка от леки следи в лепкавия асфалт.

Виждаше далеч пред себе си мястото, където тежки машини бяха влизали и излизали от царевичния масив, оставяйки кафяви следи и буци пръст по шосето. Като стигна до мястото, зави и пое по набързо изравнения с булдозер път през нивата към мястото на убийството. Краката му затъваха в прашната земя.

Там, където пътят се разширяваше в импровизиран паркинг, бе спряна щатска патрулка с работещ двигател, от климатика й върху праха капеше вода. Мястото бе обградено с жълта лента, увита около високите стебла и затисната с пръст. В патрулката седеше рейнджър и четеше книга с меки корици.

Пендъргаст приближи и почука по прозорчето. Мъжът се сепна, но бързо се окопити. Хвърли бързо книгата настрани, излезе от колата, застана пред Пендъргаст, присвил очи на силното слънце, и мушна палци в халките на колана си. От колата лъхна поток студен въздух.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита той.

Ръцете на рейнджъра бяха покрити с тънки червени косъмчета, а кожата на ботушите му поскърцваше, когато се движеше.

Пендъргаст представи значката си.

— О, ФБР. Извинете. — Рейнджърът се озърна наоколо. — Къде е колата ви?

— Бих искал да огледам мястото — отвърна Пендъргаст.

— Заповядайте. Не е останало нищо обаче. Всичко бе отнесено.

— Няма значение. Не бих искал да ви безпокоя повече.

— Всичко е наред, сър.

Не без голяма доза облекчение, рейнджърът влезе отново в патрулката си и затръшна вратата.

Пендъргаст заобиколи колата и пъргаво се мушна под оградителната лента. Измина последните двайсетина метра до полянката. Там се спря и огледа мястото. Както бе казал рейнджърът, беше празно: нищо друго, освен пръст, стъпкани царевични стебла и хиляди отпечатъци от стъпки. В самия център на полянката имаше не особено голямо петно.

В продължение на няколко минути Пендъргаст остана неподвижен под безмилостното слънце. Движеха се само очите му, които поглъщаха поляната. След това бръкна в джоба на сакото си и извади снимка на трупа на място — близък план. На друга снимка бе запечатано цялото място с нанизаните птици и горичката от пръчки. Пендъргаст бързо си възстанови мислено оригиналната сцена и я задържа в съзнанието си, за да я изследва.

Стоя така неподвижен в продължение на четвърт час. След това прибра фотографиите в джоба си и пристъпи напред, за да изследва пънчето на едно царевично стебло. Беше строшено, а не срязано. Движейки се напред взе второ, след това трето и четвърто пънче. До едно строшени. Пендъргаст се върна до края на полянката и избра непокътнато стебло. Наведе се и го сграбчи, но колкото и да се опитваше, не можа да го строши.

Продължи напред по полянката. Нямаше никакво значение къде стъпва — местопрестъплението не можеше да бъде „замърсено“ повече от това. Движеше се бавно, приклякваше от време на време да изследва нещо в бъркотията от царевица и пръст. От време на време вземаше нещо с пинсетите, които бе извадил от джоба на костюма си, оглеждаше го и го пускаше. Почти час обикаля така приведен под палещото слънце.

Не взе нищо.

Най-накрая стигна до отсрещния край на поляната и навлезе в гъстака на царевичните редове. Бяха намерили висящи на няколко стъбла парчета разкъсан плат и не бе трудно да открие маркерите, с които бяха отбелязани.

Пендъргаст продължи по реда, но имаше толкова много отпечатъци от крака и от кучешки лапи, че бе безнадеждно да открие някаква следа. В доклада от огледа се казваше, че два различни екипа следови кучета били пуснати по следата, но отказали да я последват.

Спря се в гората от царевични стебла, за да развие свита на руло лъскава хартия, която извади от джоба си. Беше фотография, направена от някаква неидентифицирана точка преди престъплението, която показваше полето от въздуха. Редовете не бяха прави, както изглеждаше от нивото на земята, а по-скоро се виеха, следвайки топографията на терена и създаваха елиптични, подобни на лабиринт пътечки. Намери реда, в който стоеше, и внимателно проследи кривата му. След това с мъка си проби път към следващия, после — към по-следващия ред. Отново разгледа снимката от въздуха и проследи пътя на реда, в който се намираше. Още по-добре — той се простираше на голямо разстояние в равнината и се спускаше после към долчинката, близо до потока Медисин Крийк там, където реката правеше завой обратно към града.

Това на практика бе единственият ред, който стигаше до рекичката.

Пендъргаст пое по него и започна да се отдалечава от местопрестъплението. Жегата се бе настанила в царевичака и при отсъствието на какъвто и да било вятър, буквално изпичаше всичко по пътя си. Теренът започна да се спуска надолу и монотонният царевичен пейзаж се разкри, простирайки се дори до по-далечни хоризонти, потискащ с огромността и с липсата на изходи. Далечната рекичка, обрамчена от мършави, полуизсъхнали канадски тополи, само добавяше своя дял към усещането за пустота.

Пендъргаст от време на време спираше, за да огледа някое стебло или парче земя. Понякога пинсетите вземаха нещо от земята, само за да го пуснат веднага.

Най-сетне царевичният масив свърши и редът излезе на брега на рекичката. Там, където царевичните стебла и пръстта отстъпваха мястото си на пясъчния бряг, Пендъргаст се спря и погледна надолу.