Натюрморт с гарвани

Оглавление

Потупа Джими по гърба, оставяйки върху него голям кафяв отпечатък.

— Продължавай.

— Мисля, че ние приключихме тук — обяви Пендъргаст.

Ридър изглежда изпита облекчение. Протегна ръка.

— Радвам се, че ви бяхме от полза.

Пендъргаст се поклони официално, обърна се и закрачи.

Двадесет и пета глава

Кори Суонсън стоеше до банкета на пътя с ръце на кръста и гледаше как Пендъргаст измъква частите на странна на вид машина от багажника на колата й и започва да ги сглобява. Когато отиде да го вземе от къщата на старата Краус, той стоеше вече на пътя с кутията с метални части в краката си. Тогава не й обясни какъв бе планът му и изглежда нямаше намерението да го стори и сега.

— Вие наистина обичате да държите хората на тъмно, нали? — рече тя.

Пендъргаст зави и последната част на мястото й, огледа машината и я включи. Чу се леко, засилващо се бръмчене.

— Моля?

— Знаете много добре за какво става дума. Никога не казвате нищо. Като например, какво ще правите с това нещо.

Пендъргаст изключи машината.

— Намирам, че нищо в живота не е по-уморително от обясненията.

Кори не можеше да не се засмее на тези думи. Колко верни бяха те; от майка й до директора на училището и онзи тъпанар — шерифа, чуваше все едно и също: „Ще трябва да обясниш това и това“.

Слънцето се издигаше над царевицата и вече напичаше изгорялата земя. Пендъргаст я погледна.

— Това любопитство означава ли, че вече започнахте да свиквате с ролята си на моя помощничка?

— Означава, че свикнах с парите, които ми плащате. А когато някой ме кара да ставам призори, искам да знам защо.

— Много добре. Днес ще изследваме тъй нареченото Клане на воините призраци при Могилите.

— Това нещо повече ми прилича на някакъв металотърсач, отколкото на търсач на призраци.

Пендъргаст нарами машината и тръгна по пътеката, която водеше през ниските храсталаци към рекичката. Заговори й през рамо:

— Като стана дума за призраци, вие…

— Аз какво?

— Вярвате ли в тях?

Тя изсумтя.

— Нима наистина вярвате, че някакъв скалпиран, осакатен труп броди там и търси ботушите си или каквото и да било?

Тя изчака да получи отговор, но такъв нямаше.

След няколко минути навлязоха под сенките на дърветата. Тук все още бе останал едва доловим хладният полъх на нощта, който се смесваше с уханието на канадските тополи. След още няколко минути път стигнаха до самите могили, които се издигаха плавно над заобикалящите ги земи — каменисти в основата си, едва покрити с трева и храсти към върховете. Пендъргаст спря и включи машината. Бръмченето й бе силно, но намаля, след като той си поигра с датчиците й. Най-накрая тя замлъкна. Кори го гледаше как измъква от джоба си някаква жица с малко оранжево флагче в единия край и я забива в краката си. От друг джоб извади нещо, което приличаше на клетъчен телефон, и започна да работи с неговите бутони.

— Какво е това?

— GPS приемник.

Пендъргаст записа нещо във вездесъщия си кожен бележник и след това тръгна бавно на север с приближената на минимално разстояние от земята кръгла магнитна бобина на металотърсача. Кори го последва, усетила засилващо се любопитство.

Металотърсачът изписука рязко. Пендъргаст веднага коленичи. Започна да разравя пръстта с широкия си нож и след малко извади меден наконечник за стрела.

— Уау! — рече Кори и без да се замисли също коленичи. — Индиански ли е?

— Да.

— А аз си мислех, че са правели наконечниците си от кремък.

— Към 1865 година шайените тъкмо са започнали да преминават към метала. Към 1870 вече ще имат пушки. Този наконечник определя доста точно датировката на мястото.

Тя посегна да го изтръгне от земята, но Пендъргаст я улови за ръката.

— Ще си остане в земята — каза той, след което добави с по-тих глас: Отбележете посоката, в която е насочена.

Появиха се отново бележникът и GPS-ът; Пендъргаст направи още няколко бележки и те отново изчезнаха в джобовете на сакото му. Постави ново флагче на мястото и продължи по-нататък.

Изминаха може би двеста метра, като Пендъргаст непрекъснато претърсваше и отбелязваше всеки новооткрит наконечник или куршум. Кори се изуми колко много боклуци бяха зарити под земята. След това се върнаха в изходната точка и поеха в друга основна посока. Последва ново изпищяване на металотърсача. Той коленичи, разрови и извади метална кутийка от напитка от седемдесетте години.

— Няма ли да отбележите и този исторически факт? — попита Кори.

— Ще го оставим на бъдещите археолози.

Още изписуквания; още кутийки, наконечници от стрели, няколко оловни куршума, ръждясал нож. Кори забеляза, че Пендъргаст се мръщеше, сякаш обезпокоен от намереното. Едва не го попита, но се въздържа. Защо в крайна сметка изпитваше такова силно любопитство? Това бе просто поредната странност — като всичко останало, което Пендъргаст правеше.

— Добре — рече Кори. — Аз съм тъпа. Но какво общо има това с убийствата? Освен, разбира се, ако не мислите, че убиецът е призракът от Четирийсет и петимата, който е проклел земята за вечни времена или нещо подобно.

— Отличен въпрос — отвърна Пендъргаст. — Засега не мога да твърдя, че убийствата и клането са свързани. Но Шийла Суег е била убита, докато е копаела по тези могили, а Гаспариля е прекарвал доста време в ловуване по тези места. А и из целия град се носи мълвата, която ти пропускаш, че убиецът е призракът на Хари Бомонт, който се върнал да си отмъсти. Може би си спомняш, че срязали ботушите му и го скалпирали.

— Но вие не вярвате в това, нали?

— Че убиецът е призракът на Бомонт ли? — усмихна се Пендъргаст. — Не. Но трябва да се признае, че присъствието на старинни стрели и други индиански артефакти предполага някаква връзка, дори тя да съществува само в съзнанието на убиеца.