Оценить:
|
Натюрморт с гарвани
- Предыдущая
- 6/130
- Следующая
6
— Не, засега не.
— Би ли могло да бъде някакъв сатанински култ?
Тад хвърли неволно поглед към отсрещната страна на улицата. Облеченият в черно мъж бе вдигнал чантата си и стоеше там неподвижен.
— Това е възможност, която със сигурност ще проучим — отвърна Хейзън. — Очевидно си имаме работа с много болен индивид.
Тад забеляза, че мъжът в черно прекоси улицата и небрежно се насочи към тях. Кой можеше да бъде той? Определено не приличаше на репортер, на полицай или на пътуващ търговец. Всъщност на Тад Франклин той най-много му приличаше на убиец. Може би — на убиеца.
Забеляза, че шерифът също го гледа, а дори част от репортерите се обърнаха.
Хейзън извади пакет цигари от джоба на ризата си и продължи:
— Независимо дали е култ, или дело на ненормален, каквото и да е, искам да подчертая, а, Смити, това ще е важно за твоите читатели — че си имаме работа с елементи извън този град, а може би и извън целия щат.
Думите на Хейзън секнаха, когато фигурата в черно спря досами групата журналисти. Вече наближаваше трийсет градуса, но мъжът бе облечен в черен вълнен костюм с колосана бяла риза и добре пристегната копринена връзка. Погледът на сребристите му очи направо пронизваше Хейзън.
Настана мълчание.
Непознатият заговори. Гласът му не бе силен, но някак си успяваше да вземе връх над тълпата:
— Това е едно неоправдано допускане.
Последва мълчание.
Хейзън се възползва от това да отвори нов пакет цигари, да извади една и да я мушне в уста. Не каза нищо.
Тад се бе вторачил в мъжа. Изглеждаше толкова слаб — кожата му бе почти прозрачна, сиво-сините му очи сякаш сияеха — че би могъл да бъде взет за съживен труп, вампир, току-що изскочил от гроба. Ако не бе крачещ мъртвец, лесно можеше да мине за гробар; и в двата случая обаче около този човек се носеше ореола на смъртта.
След като запали цигарата си, Хейзън най-сетне проговори:
— Не си спомням да съм искал мнението ви, господине.
Мъжът навлезе в тълпата, която мълчаливо се раздвои и спря на три метра от шерифа. И заговори отново с медения акцент на най-дълбокия Юг.
— Убиецът работи в най-тъмните нощи без луна. Появява се и изчезва без следа. Толкова ли сте сигурен, шериф Хейзън, че той не е от Медисин Крийк?
Хейзън дръпна силно от цигарата, издуха струя син дим по посока на онзи мъж и попита:
— И кое ви кара да се смятате за такъв специалист?
— На този въпрос ще е най-добре да отговоря в кабинета ви, шерифе.
Мъжът в черно протегна ръка в знак, че шерифът и Тад трябва да преминат преди него към малкия офис.
— Кой, по дяволите си ти, че ме каниш в собствения ми шибан кабинет? — рече Хейзън, като започваше да губи търпение.
Мъжът го погледна благо и отговори с присъщия си меден тон:
— Мога ли да предложа, шерифе, и на този също тъй отличен въпрос да бъде отговорено насаме? Имам предвид — заради самия вас.
Преди шериф Хейзън да успее да отговори, мъжът се обърна към репортерите.
— Съжалявам, че трябва да съобщя тази новина, но пресконференцията приключи.
За изненада на Тад, всички се обърнаха и се затътриха надалеч от офиса.
Четвърта глава
Шерифът зае мястото си зад очуканото гетинаксово бюро. Тад седна на обичайния си стол, обзет от гъделичкащото усещане на очакване. Непознатият в черно остави чантата си до вратата и шерифът му предложи твърдия стол за посетители, за който твърдеше, че може да пречупи всеки заподозрян само за пет минути. Мъжът седна на него и с едно елегантно движение преметна крак връз крак, облегна се назад и погледна шерифа.
— Дай на госта ни чаша кафе — каза Хейзън с лека усмивка.
В каничката беше останало достатъчно за половин чашка, която бързо бе подадена.
Мъжът я прие, погледна я, остави я на масата и се усмихна.
— Много сте любезни, но аз пия само чай. Зелен чай.
Тад се запита дали този човек не бе нещо сбъркан или евентуално — педераст.
Хейзън се прокашля, намръщи се и размърда квадратното си тяло.
— Добре, господине, надявам се обяснението ви да бъде прилично.
Почти апатично мъжът извади от джоба на сакото си кожен портфейл и го отвори. Хейзън се наведе напред, погледна го и се облегна с въздишка.
— ФБР. Голями яйца! Трябваше да се досетя. — Погледна към Тад. — Сега вече ще работим с големите момчета.
— Да, сър — кимна Тад. Макар никога дотогава да не бе виждал агент на ФБР, този тип изглеждаше точно противното на това, как би трябвало да изглежда един агент на ФБР.
— Добре, господин… ъ-ъ-ъ…
— Специален агент Пендъргаст.
— Пендъргаст. Пендъргаст. Не ме бива много по имената. — Хейзън запали нова цигара и дръпна силно от нея. — Заради убийството с враните ли си тук? — избълва той думите с кълба дим.
— Да.
— Официално ли е?
— Не.
— Значи си само ти?
— Засега.
— От кой офис си?
— Технически погледнато, аз съм към офиса на ФБР в Нови Орлеан. Но оперирам със, нека ги наречем, специални правомощия.
Той се усмихна приятно.
Хейзън изсумтя.
— Колко време ще останеш?
— Колкото трае.
Тад се почуди: „Колкото трае кое?“
Пендъргаст обърна бледосините си очи към Тад и се усмихна.
— В отпуск съм.
— В отпуск ли? — размърда се отново на стола си Хейзън. — Пендъргаст, това не е по правилата. Ще ми трябва някакво официално оторизиране от местната служба на ФБР. Тук не въртим „Клуб Мед“ за Куонтико.
Последва мълчание. След което мъжът на име Пендъргаст произнесе:
— Вие със сигурност не бихте искали да присъствам тук официално, шериф Хейзън?
След като това бе посрещнато с мълчание, Пендъргаст продължи приятно:
- Предыдущая
- 6/130
- Следующая