Натюрморт с гарвани

Оглавление

— Ще обявя хиляда четиристотин и един долара, Боб — рече момичето със свенлива усмивка и сведе глава.

— Мили Боже! — възкликна неодобрително Мардж и се върна към изрязването си.

Хиляда и четиристотин долара за един нищо и никакъв „Мейтаг“? На коя планета живееха тези хора, бе? Не можеше да струва повече от деветстотин и петдесет, максимум. А и публиката в студиото не помагаше, крещеше окуражително след всеки погрешен отговор. О, де да беше тя в шоуто, публиката сто на сто щеше да бъде прочистена. Струваше й се, че винаги познава вярната цена, винаги правеше правилния избор. И никога не би се съгласила на тези евтини награди — навес от махагон, шкафче за всякакви дреболии или едногодишен запас от восък за лъскане на паркет. Ще заложи на петметровата лодка „Крис-крафт“; имаше братовчед, който живееше край езерото Скот и си имаше кейче с места за приставане. Жалкото в цялата тази история бе, че когато най-сетне убеди Роки да я отведе до Студио сити, седмица по-късно му поставиха диагноза „емфизема“. А сега не можеше да иде сама, Бог да го прости, щеше да бъде прекалено… Я виж ти, това бе интересно — двайсет процента намаление на „Уулайт“ при пазарна цена от трийсет и повече долара. Това рядко се продаваше и при тройните купони от уикендите означаваше, че ще може да го купи почти на половин цена. Ще трябва да събере достатъчно купони. Човек просто не можеше да устои на цените в „Шопърс палас“ в Юлисис. „Ред оуп“ в Гардън сити бе по-близо, разбира се, но ако сериозно искаш да спестиш малко пари, просто не можеш да устоиш на „Палъс“. А в суперсъботите можеше да получи десет на сто отстъпка на галон бензин — и само от това да си покрие допълнителното разстояние дотам. Е, щеше да се почувства малко зле, че не посещава Ърни, но времената бяха трудни и човек трябваше да бъде практичен… Е, сега пък ако не ги разби! Деветстотин двайсет и пет долара за онзи „Мейтаг“. Щеше да изглежда много добре точно до мивката й. Може би щеше да успее да уговори Алис Франкс за една автобусна екскурзия до студиото, която би могла…

Тя изведнъж осъзна, че пред писалището й стоеше някакъв непознат.

— Добри Боже! — Мардж бързо намали звука на телевизора. — Млади човече, вие ме сепнахте.

Беше онзи мъж в черно, когото бе виждала честичко напоследък.

— Извинете ме — отвърна мъжът с глас, който ухаеше на ментов сироп, шоколадови бонбони и кипарисово дърво.

Той се поклони официално, след това се изправи пред нея с ръце по шевовете на панталоните. Имаше дълги, тънки пръсти с нокти — забеляза тя с известна почуда — които бяха с много изкусно и много професионално направен маникюр.

— Не се извинявайте — рече тя. — Просто не се промъквайте тъй безшумно. Е, какво мога да сторя за вас?

Мъжът кимна към купоните.

— Надявам се да не ви намирам в тежки времена.

Мардж се изсмя гръмогласно.

— Ха! Тежки времена! Добре казано. — Тя събра купоните към себе си. — Господин непознат, разполагате изцяло с моето внимание.

— Трябва отново да помоля за извинение — рече той. — Пропуснах да се представя. Казвам се Пендъргаст.

Мардж изведнъж се сети за статията във вестника.

— Разбира се. Вие сте онзи южняк, който се рови в убийството. Естествено, и сама бих могла да преценя, че не сте от тези краища. Никой тук не говори като вас.

Изгледа го с ново любопитство. Беше доста висок, косата му бе толкова руса, че отиваше към бяла, а отвърна на погледа й със съвсем светли очи, пълни с леко любопитство. Въпреки, че бе слаб, не създаваше впечатление да е крехък; точно обратното — макар костюмът му да бе толкова черен, че и това бе трудно да се прецени. Беше наистина привлекателен по свой, южняшки начин.

— Радвам се да се запозная с вас, господин Пендъргаст — рече тя. — Бих ви предложила да седнете, но този мой въртящ се стол е единственият. Хората, които идват тук, обикновено не са много склонни да се заседават задълго.

Тя се изсмя отново.

— И защо, госпожо Тийландър? — Въпросът бе формулиран толкова учтиво, че Мардж не забеляза, че той вече знаеше името й.

— А вие как мислите? Освен ако не сте пристрастен към плащането на такси и попълването на формуляри, разбира се.

— Да, естествено. Разбирам. — Мъжът на име Пендъргаст пристъпи напред. — Госпожо Тийландър, доколкото разбрах, вие…

— Петстотин долара — прекъсна го Мардж.

Мъжът замлъкна.

— Моля?

— Нищо — Мардж отмести поглед от вече замлъкналия телевизор.

— Доколкото разбрах, вие поддържате публичния архив на Медисин Крийк.

Мардж кимна.

— Точно така.

— И изпълнявате функцията на градски администратор.

— Рядко. Напоследък съвсем рядко.

— И че ръководите отдела за обществени дела.

— О, това означава, че контролирам Хенри Флеминг, който кара снегорина и сменя крушките на уличното осветление.

— И че събирате данъците за недвижимите имоти.

— Да, и тъкмо това е причината Клик Расмусън да не ме кани на своите партита за канаста.

Пендъргаст отново направи кратка пауза.

— Значи би могло да се каже, че вие въртите Медисин Крийк.

Мардж се усмихна широко.

— Млади човече, не бих могла да го изразя по по-добър начин. Разбира се, шериф Хейзън и Арт Ридър може и да не споделят мнението ви.

— Е, ще ги оставим да държат на своето.

— Добри Боже, знаех си аз! — Погледът на Мардж се отклони към телевизора, за да се завърне след малко върху посетителя.

Пендъргаст извади кожен портфейл от джоба на сакото си.

— Госпожо Тийландър — рече той и отвори портфейла, за да покаже златната си значка, — сигурно знаете, че съм агент от Федералното бюро за разследване?