Оценить:
|
Натюрморт с гарвани
- Предыдущая
- 60/130
- Следующая
60
В продължение на няколко минути единственият шум идваше от клавишите и далечно прокапване от време на време в някоя друга зала. А след това изпод престилката му се разнесе рязък, пронизителен звън.
Мъжът спря да пише, бръкна в джоба си и извади звънящия клетъчен телефон.
Само двама души на света знаеха, че има клетъчен телефон и само един знаеше номера му. Мъжът включи телефона и рече:
— Специален агент Пендъргаст, мисля.
— Точно така — долетя гласът от другата страна на линията. — Как сте, Рен?
— Попитайте за мен утре и ще ме намерите мъртъв.
— В това най-искрено се съмнявам. Завършихте ли тематичния си каталог на библиотеката на първия етаж?
— Не, това съм си оставил за десерт. — В гласа му прозвуча неприкрито доволство. — Все още се занимавам със списъка на артефактите в сутерена.
— Наистина ли?
— Да, наистина, двулични учителю. И очаквам да се занимавам с това най-малко още няколко дни. Колекциите на вашия прапрачичо са били, как да кажем, огромни? Пък и с това мога да се занимавам само през деня. Нощите ми са запазени за библиотеката. Тук нищо не пречи на работата ми.
— Естествено. Спазвате ли предупреждението ми да не влизате в последните зали след изоставената лаборатория?
— Да.
— Добре. Някакви особено интересни изненади?
— О, много, много. Но те могат да почакат, мисля.
— Така ли? Моля, обяснете.
Рен се поколеба за миг по начин, който приятелите му — ако имаше такива — биха нарекли нехарактерен за него.
— Не съм съвсем сигурен — той замълча за миг и погледна през рамо. — Знаете, че съм свикнал с мрака и с разложението. Но в няколко случая при работата си тук, долу, имах необичайно усещане. Най-неприятно усещане. Усещането — той сниши гласа си, — че сякаш някой ме следи.
— Не съм особено изненадан да го чуя — рече Пендъргаст след малко. — Боя се, че и най-дебелокожият човек на земята ще намери този музей на чудатостите за доста смущаващо място. Може би сгреших, че ви помолих да поемете този ангажимент.
— О, не! — отвърна развълнувано Рен. — Не, не, не! Никога не бих пропуснал подобна възможност. Не биваше дори да споменавам за това. Въображение, въображение, както казвате. „Човек вижда повече дяволи, отколкото обширният ад може да побере“; това са ефектите на силното въображение. Не ще и дума, че се дължи на факта, че знам на какво… ъ-ъ-ъ… са били свидетели тези стени.
— Безусловно. Събитията от миналата есен още не са освободили и моите собствени мисли. Надявах се това пътуване да ги прогони поне до известна степен.
— И нямахте успех? — сега Рен се изкикоти. — Не е за учудване, като се има предвид вашата представа за бягство от действителността — да разследвате серийни убийства. И доколкото разбрах, доста странна серия при това. Всъщност са толкова необикновени, че изглеждат почти познати. Да не би брат ви случайно да е на почивка в Канзас?
В първия момент отговор не последва. А когато Пендъргаст заговори отново, гласът му бе хладен, отчужден.
— Казах ви, Рен, никога да не говорите за семейството ми.
— Разбира се, разбира се — отвърна бързешком Рен.
— Обаждам ви се с една молба — тонът на Пендъргаст стана оживен и делови. — Необходимо ми е да откриете една статия, Рен.
Рен въздъхна.
— Това е написан на ръка дневник на някой си Айзая Дрейпър, озаглавен „Описание на Четирийсет и петимата от Додж“. Моите проучвания сочат, че този дневник е влязъл в колекцията на Томас ван Дайк Селдън, придобит по време на пътуването му през Канзас, Оклахома и Тексас през 1933 година. Разбрах, че тази колекция сега е в Нюйоркската обществена библиотека.
Рен се намръщи.
— Колекцията на Селдън е най-разпуснатата, неорганизирана сбирка от ефемериди, правена някога. Шейсет кашона, заема две складови помещения и като цяло е безполезна.
— Не съвсем. Необходими са ми подробности, които само този дневник може да разкрие.
— За какво? Каква светлина би могъл да хвърли един стар дневник върху тези убийства?
Отговор не последва и Рен отново въздъхна.
— Как изглежда този дневник?
— Уви, не знам.
— Някакви идентификационни знаци?
— Неизвестно.
— Колко бързо го искате?
— За в други ден, ако е възможно. Понеделник.
— Сигурно се шегувате, двулични ми учителю. Моите дни са заети тук, а нощите ми… е, знаете как работя. Толкова много повредени книги, толкова малко време. Да се намери дадена вещ в онези купища…
— Ще има специално възнаграждение за усилията ви, разбира се.
Рен веднага млъкна. Облиза устни.
— Моля ви, кажете.
— Една индианска счетоводна книга се нуждае от консервация.
— Наистина ли?
— Изглежда от особена важност.
Рен притисна телефона към ухото си.
— Разкажете ми.
— Отпървом си помислих, че е дело на сиукския вожд Гърбатия бизон. Но по-нататъшното ми проучване ме убеждава, че е дело на самия Седящ бик, най-вероятно изработена в колибата му в Стандинг рок, може би по време на Луната на падащите листа, в последните месеци преди смъртта му.
— Седящия бик — Рен изговори думите внимателно, с обич, като поезия.
— Ще бъде в ръцете ти в понеделник. Само за консервация. Можеш да й се наслаждаваш в продължение на две седмици.
— А дневникът — ако съществува, — ще бъде във вашите ръце.
— Съществува. Но нека не те откъсвам повече от работата ти. Всичко хубаво, Рен. Внимавай.
— И на вас всичко хубаво.
След като прибра телефона в джоба си, Рен се зае отново с лаптопа, а мислено си представи как бе натрупана колекцията на Селдън. При мисълта, че след два дни щеше да държи в ръцете си счетоводната книга на Седящия бик, пръстите му се разтрепериха.
- Предыдущая
- 60/130
- Следующая