Натюрморт с гарвани

Оглавление

Пасторът спря, очаквайки да види ефекта от думите си.

Настроението в залата си оставаше настроение на напрежение, на отчаяна надежда, че проповедта ще приеме неочакван обрат.

— Миналия ден — продължи проповедникът с по-шеговит тон, — пътувахме с колата към Дийпър заедно с жена ми Люси и бензинът на колата свърши.

О, не. Той бе разказал тази история миналата година. И по-предишната.

— И ето ни встрани от пътя, заобиколени отвсякъде с царевица. Люси се обърна към мен и попита: „Какво ще правим сега, скъпи?“ А аз й отговорих: „Уповавай се на Бог“.

Той се изсмя, блажено сляп за опасното подводно течение, което започна да преминава през енориашите му.

— Е, тя много се ядоса. Нали разбирате, след като аз съм мъжът и аз би трябвало да заредя с гориво, то вината бе моя. „Ги се уповавай на Бога, рече тя, — а аз ще се уповавам на своите два здрави крака“. И тя тръгна да излиза от колата…

Изведнъж в залата прозвуча силен глас:

— … взе тубата от багажника и пое към бензиностанцията.

Самият Суийд Кейхил довърши изречението на преподобния — Суийд Кейхил, най-деликатният човек в града. Но ето, че той се бе изправил на крака, а лицето му бе зачервено.

Пастор Уилбър сви устни и те почти изчезнаха.

— Господин Кейхил, мога ли да ви напомня, че това тук е църква и аз изнасям проповед?

— Знам много добре какво правите, преподобни.

— Тогава ще продължа…

— Не — рече задъхано Кейхил. — Не, няма да продължите.

— Седни си, за Бога, Суийд — чу се някакъв глас.

Кейхил се обърна в посоката, откъдето долетя.

— В този град се случиха две ужасни убийства и единственото, което той може да стори, е да ни чете проповед, написана през 1973-а? Не, това няма да мине, не и при мен.

Изправи се една жена — Клик Расмусън.

— Суийд, ако имаш нещо да казваш, имай благоприличието да…

— Не, той е прав — прекъсна я друг глас. Лъдуиг се обърна. Бе един от работниците в „Гро-Бейн“. — Суийд е прав. Не сме дошли тук да слушаме шибана проповед за царевицата. Имаме убиец на свобода и никой не е в безопасност.

Клик обърна разгневено късичкото си и пълничко тяло.

— Млади човече, това е църковна служба, а не общоградско събрание.

— Не си ли чула какво е изрекъл онзи мъж Гаспариля на смъртното си ложе? — извика Суийд. Лицето му бе почервеняло още, ако това изобщо бе възможно. — Това не е шега, Клик. Градът е в криза.

Разнесе се всеобщ одобрителен ропот. Смит Лъдуиг пишеше като обезумял, опитваше се да запише думите на Суийд.

— Моля, моля ви! — опитваше се бъде чут пастор Уилбър, вдигнал двете си тънички ръце. — Не и в Божия дом!

Но и други бяха наскачали.

— Да — рече друг работник от кланицата. — Аз чух какво е казал Гаспариля. Знам какво, по дяволите, е казал.

— Аз — също.

— Не може да я вярно, нали така?

Роптаещите гласове ставаха все по-силни.

— Пасторе — рече Суийд, — защо мислите, че е пълна църквата? Хората са тук, защото са изплашени. Тази земя е виждала тежки времена и преди, ужасни времена. Но това е нещо по-различно. Хората говорят за проклятието на Четирийсет и петимата, за клането, сякаш самият град е прокълнат. Сякаш тези убийства са някакво изпратено ни ужасно наказание. Те очакват от вас окуражаване.

— Господин Кейхил, като местният кръчмар, не мисля, че сте в положение да ме учите как да изпълнявам задълженията си на пастор — рече яростно Уилбър.

— Вижте какво, преподобни, с пялото ми уважение…

— Ами какво ще кажете за онази изродена царевица, която искат да сеят тук? — извика един много дълбок глас. Беше Дейл Естръм, станал на крака и вдигнал стисната в юмрук мотика. — Какво ще кажете за това, а?

Взел е мотиката за своя опора — помисли си Лъдуиг, който продължаваше да записва бързо. — Дошъл е подготвен да направи скандал.

— При опрашването тя ще замърси и нашите ниви! Тези учени искат да дойдат тук и да се правят на богове с нашата храна, преподобни! Кога ще говорите за това!

А после прозвуча далеч по-истеричен глас, който надвика всички. Един стар мъж, кльощав като вейка, с огромна подскачаща адамова ябълка, при чиито движения бакенбардите му настръхваха като таралежи, се бе изправил и размахваше яростно юмрук към Уилбър. Беше старият Уит Боуърс, отшелникът, който се грижеше за градското сметище.

— Идва краят на света! Не виждаш ли, сляп глупако!

Суийд се обърна.

— Виж какво, Уит, нямах намерение да…

— Всички вие сте глупаци, ако не виждате това! Дяволът се разхожда между нас!

Гласът на мъжа бе пискливо висок, стържещ, режеше като с нож врявата.

— Самият дявол е влязъл в тази църква! Всички ли сте слепци? Не можете ли да го видите? Не можете ли да го подушите?

Пастор Уилбър бе вдигнал ръце и крещеше нещо, ала сухият му педантичен глас не можеше да се конкурира с всеобщата врява. Всички вече бяха скочили на крака. В църквата настана пълен хаос.

— Той е тук! — пищеше Уит. — Вгледайте се в съседа си! Вгледайте се в приятеля си! Вгледайте се в брат си! Не отвръщат ли на погледа ви дяволски очи? Хубаво гледайте! И внимавайте! Забравихте ли думите на Петър? „Бъдете трезви, бъдете нащрек; защото вашият противник, дяволът дойде като ревящ лъв и търси кого да разкъса!“

И други крещяха. Хората се тълпяха на прохода между пейките. Чу се вик и някой падна. Лъдуиг свали бележника си, надигна се да види. Зърна Пендъргаст, неподвижен като смъртта в сенчестия си ъгъл. До него бе Кори, която доволно се усмихваше. Шерифът крещеше и ръкомахаше. Тълпата изведнъж се люшна назад.

— Кучи сине! — извика някой. Последва рязко движение и плясъкът на улучил юмрук.