Выбери любимый жанр

Оценить:

Натюрморт с гарвани

Оглавление

После бутна небрежно двойните врати и потъна в хладното пространство на сградата „Лавъндър“, следван по петите от Раскович. Хвърли поглед към рецепцията. Една доста грозна секретарка с толкова изпълнителен глас, че граничеше с недружелюбността, рече:

— Можете да влизате направо, шерифе. Очакват ви.

Той докосна периферията на шапката си и закрачи по коридора, надясно, после премина през още няколко стъклени врати. Друга секретарка, още по-смотана от първата, им даде знак с ръка да продължат.

„Грозноватички растат тук, в Дийпър — помисли си той. — Навярно се женят за братовчедите си“.

На прага на офиса в дъното Хейзън се спря и се огледа с присвити очи. Беше доста шикозен, с лъскав космополитен вид — метал и стъкло в различни оттенъци на сиво и черно, прекалено голямо писалище, дебели килими, смокини в големи делви. Няколко евтини гравюри обаче издаваха семплия произход на Лавъндър. Самият Лавъндър седеше усмихнат зад гигантското си писалище и когато погледът на Хейзън се спря върху него, той с лекота се изправи. Беше облечен с анцуг за джогинг, на кутрето му проблясваше платинен пръстен с диаманти. Беше слаб и доста висок и извършваше всичките си действия с маниер, който, според него, издаваше аристократична изящност. Главата му обаче бе прекалено голяма за тялото и с пирамидална форма — много широка усмихната уста под две проницателни, близко разположени очи, над които се издигаше тясно чело, гладко и бяло като току-що отрязано парче говежда лой.

Шериф Ларсен, който щеше да седи от едната му страна, също се изправи.

Лавъндър не каза нищо, само протегна ръка с много малка бяла длан, посочи стол. Това бе предизвикателство: дали Хейзън трябваше да се подчини, или сам да си избере стол?

Хейзън се усмихна, отведе Раскович до мястото му, след което зае своето.

Лавъндър остана прав. Положи детските си ръчици върху писалището и се наведе бавно напред, все още усмихнат.

— Добре дошли в Дийпър, шериф Хейзън. А това, доколкото разбрах, е господин Раскович от Канзаския щатски университет, така ли е? — Гласът му бе гладък, мазен.

Хейзън бързо кимна.

— Предполагам знаеш защо съм тук, Норис.

— Трябва ли да повикам адвоката си? — Лавъндър искаше това да прозвучи като шега.

— Твоя работа. Не си заподозрян.

Лавъндър повдигна вежди.

— Наистина ли?

Наистина. А пък дядо му бе дяволски контрабандист на спиртни напитки.

— Наистина — повтори Хейзън.

— Добре тогава, шерифе. Да започваме ли? Тъй като това е доброволно интервю, си запазвам правото да прекратя разпита във всеки момент.

— Тогава ще започна по същество. Кой е собственикът на земята край Дийпър, избрана като потенциално място за опитното поле на КЩУ?

— Знаеш много добре, че това е моя земя. Дадена е под наем на „Бъсуел Агрикон“, партньор на КЩУ в този проект.

— Познаваш ли доктор Стантън Чонси?

— Разбира се. Аз и шерифът го разведохме и му показахме града.

— Какво е мнението ти за него?

— Навярно същото като твоето.

Лавъндър се усмихна леко и това бе достатъчно Хейзън да разбере какво бе мнението на Лавъндър за Чонси.

— Знаеше ли предварително, че Чонси е избрал за място на опитното си поле Медисин Крийк?

— Не. Той си пазеше добре картите в играта.

— Преговарял ли си преотдаване под наем на КЩУ земя за опитното поле?

Лавъндър се размърда лениво и наведе тежката си глава на една страна.

— Не. Не исках да поставям сделката под съмнение. Казах им, че ако изберат Дийпър, ще получат земята на същата цена като „Бъсуел Агрикон“.

— Но си възнамерявал да увеличиш наема.

Лавъндър се усмихна.

— Скъпи приятелю, аз съм бизнесмен. Надявах се на по-високи наеми за бъдещите им полета.

Скъпи приятелю.

— Значи си очаквал работата да се разрасне.

— Естествено.

— Ти си собственик на дийпърския „Слийп мотел“, нали?

— Знаеш много добре, че е така.

— И държиш франчайза за „Хардийс“?

— Може да се каже, че това е най-добрият ми бизнес тук.

— И притежаваш всички сгради от „Спортни стоки“ на Боб до „Хеър аперънт“, нали така?

— Това е записано в публичните архиви, шерифе.

— Притежаваш и Гранд театъра — засега празен — и си собственикът на „Стек джойнт“ и мини търговския център на окръг Край?

— Пак всеизвестни неща.

— Колко твои наематели през последните пет години развалиха договорите си и излязоха от бизнеса?

Лавъндър си оставаше усмихнат, но Хейзън забеляза, че бе започнал да върти пръстена около кутрето си.

— Финансовите ми дела са си моя работа, благодаря много.

— Нека тогава да отгатна. Петдесет процента? „Рукъри“ затвори, „Бук Нук“ отдавна не работи. „Раунд ъп“ на Джими излезе от бизнеса миналата година. Мини центърът е две трети празен.

— Трябва да посоча, шерифе, че мотелът сега е сто процента зает.

— Да, защото е пълен с хора от медиите. Какво ще стане, когато голямата история приключи? Ще стане пак толкова популярен, колкото мотела „Бейтс“.

Лавъндър още се усмихваше, ала в извивката на влажните му устни, които заемаха цялата долна част на лицето, не се четеше веселост.

— Колко наематели закъсняват с изплащането на наемите си? Работата е там, че не си в състояние да им тропнеш по масата и да ги изгониш за неплатен наем, нали така? Кой ще заеме мястото им? По-добре да намалиш наема, да се отложат нещата, да напишеш някое и друго писмо.

Пак не последва отговор. Хейзън се отпусна, остави мълчанието да се проточи, избирайки момент за нова атака. Погледът му се спря на стената със снимки на Норис Лавъндър с най-различни звезди — Били Картър, братът на президента; неколцина футболисти; родео звезда; певец на кънтри и уестърн. На няколко от тях Хейзън забеляза и трети човек — висок, мургав, мускулест и не усмихващ се — Люис Макфелти, дясната ръка на Лавъндър. Не го видя, когато пристигнаха, макар да се огледа за него. Още едно доказателство в подкрепа на хипотезата му. Хейзън свали поглед от страховития на вид мъж и се обърна усмихнат към Лавъндър: