Разкриването на Атлантида

Оглавление

Излъга.

Бе наясно с красотата. И я бе изоставил. Бе оставил нея.

Лукас се приближи до бушуващите води на реката.

– Страхотен улов. Пъстървата едва не скочи в скута ти.

– Вие как ги ловите? Използвате въдица или направо със зъби?

Този път Лукас се засмя. Завъртя глава и погледна към Алексий – личеше си, че се усмихва, защото зъбите му проблясваха на светлината.

– И по двата начина. Но да си призная, когато си покрит с козина, е по-топло.

Алексий не се съмняваше. Виждал бе Лукас във вълчата му форма. Сто и четиридесет килограмов вълк, покрит с дебела козина, силни мускули и остри като бръснач зъби. Последното му напомни нещо.

– Как е Хъни?

Щом Алексий спомена партньорката му, на мрачното лице на шейпшифтъра грейна широка усмивка

– Огромна е. Терминът ѝ наближава и скоро синовете ни ще се родят.

– Поздравления, стари приятелю. Нека духовете на прадедите ви благословят Хъни с леко раждане и две здрави и силни момчета.

Усмивката на вълка изчезна. Наведе се, взе един камък и го хвърли в реката.

– Здрави. Там е проблемът. Това е причината да те повикам.

– Не съм и мислил, че си ме повикал в тази мразовита зима само за да си говорим за риба и красота – отвърна воинът и бръкна по-дълбоко в джобовете на дългия си черен шлифер. Бе прекарал прекалено много време в Атлантида и бе свикнал с температурния ѝ регулатор. Размекваше се.

А ако един воин на Посейдон се размекнеше, умираше. Или по-лошо, изчезваше за две години и губеше част от живота си.

Белезите и огънят в душата му започнаха да го изгарят. Алексий притвори очи в опит да се успокои, докато тихо си припяваше.

Не и сега. Някои спомени трябваше да бъдат потиснати.

Когато отвори очи, Лукас поклати глава.

– Не да си говорим, както ти така изисквано се изказа. Въпреки че прясна пъстърва, изпечена и гарнирана с лимон, и масло, би се определила за нещо красиво, произведение на изкуството.

– Лукас – каза воинът и настана тишина.

– Знам, знам – гласът на вълка се превърна в лед, чийто хлад си съперничеше с този на деликатните скулптури, висящи от клоните на дърветата зад тях. – Но според мен, когато дадеш име на нещо или някого, му даваш сила и за известно време ми се искаше… Както и да е. Няма значение. В опасност сме.

Алексий усети промяната в себе си. За секунди се бе превърнал от бдителен в готов за битка. Използвайки острите си сетива, воинът огледа района и без дори да забележи, извади кинжалите си.

– Къде? Сега ли?

– Не, не зная. Може би – отвърна му Лукас и прокара ръка през тъмната си кестенява коса. – Проблемите са два. Първо, местните вампири се опитват да поробят шейпшифтърите, а това влиза в разрез със споразумението с Фае. Знаеш, че не съм политик, но дори и аз мога да ти кажа, че те са тук, Алексий – в гласа на шейпшифтъра се долови силна болка. – Смея да твърдя, че са тук на територията на глутницата в Йелоустоун. Дори и след като през последното десетилетие се съюзихме с други глутници, когато се опитвахме да увеличим популацията на вълците и да я върнем към нормалните граници.

– Справили сте се страхотно. Вашите вълчи братя са здрави и се развиват с бързи темповете.

– Да, така е.

Лукас закрачи напред-назад, а враждебната енергия бе осезаема около него.

Алексий почувства бодливо усещане, което му подсказа, че косата на тила му е настръхнала. На Лукас не му трябваше пълнолуние, за да се трансформира – яростта щеше да му помогне.

– Спомена „първо“, което предполага да води към „второ“.

Лукас спря на място и стисна ръце в юмруци, пое си дълбоко дъх и няколко пъти отпусна и отново сви пръстите си, като така се освободи от напрежението в ръцете си. Доста полезен трик, след като с часове си държал меча.

Изглежда, че помагаше и с ноктите.

– Така е. Извинявай. Идеята за предатели в глутницата ми ме побърква – отвърна шейпшифтърът. След три или четири дълбоки вдишвания, враждебната енергия около него се сгъсти. – Второ, фае са се намесили и изглежда искат да говорят с теб.

– С мен ли? Не съм срещал дългоухите копелета от години. Десетилетия дори. Какво биха искали от мен?

Алексий прибра кинжалите си, но остана нащрек.

– Не специално с теб. Имах предвид с твоя вид. Атлантите. Искат да връчат дар на наследника на Конлан.

Воинът присви очи.

– Наследникът на принца ни все още не се е родил, въпреки че очакваме Райли да роди всеки момент. Но ревностно пазим тази тайна. Как фае са разбрали за бебето?

Лукас повдигна рамене.

– Имат си своите начини и ги практикуват още от преди родовете ни да започнат да записват историята. Знаят всичко, виждат всичко... знаеш как продължава. Но най-важният въпрос, приятелю, е какъв подарък възнамеряват да поднесат. Знаеш какви са опасностите, ако приемеш техен дар или по-лошо – ако го откажеш.

– Зависи от елфа.

– Рийс на Гарануин е отправил предложението чрез брат си, Кал‘андел.

Алексий подсвирна дълго и ниско.

– Царски особи от кастата на Благословените? Страхотно. Прецакани сме!

Атлантът чу натрапниците, преди да успее да ги види, а и съдейки по начина, по който Лукас надигна глава и подуши въздуха, Алексий сметна, че вълчите му сетива са го предупредили. Беше глутница във вълча форма и наброяваха най-малко дванадесет. По-лошото бе, че се движеха бързо, крадешком, като обграждаха Алексий и Лукас.

– Спомена ли, че сме прецакани? – попита Лукас с по-груб и дрезгав глас без съмнение в резултат от трансформацията.

– Може би, но няма да се дадем без бой – отвърна воинът, извадил кинжалите си, готов за битка. Завъртя се и застана с гръб към Лукас, който вече се бе трансформирал, а това го умееха само най-мощните шейпшифтъри.