Разкриването на Атлантида

Оглавление

Руменината по страните на Грейс се засили, но тя отвърна възпитано.

– Благодаря ти, Тайни, но двамата с Алексий ще закусим сами.

– Така ли?

Жената постави ръце на кръста си и му отвърна със същия поглед като неговия.

– Да. Така. Ако нямаш още глупави възражения или още по-глупави мнения. Като онази глупава идея, че съм достатъчно глупава, че да те искам само за едното глупаво търкаляне в леглото.

След третото „глупаво“, Алексий вече се смееше.

– Предполагам, че се опитваш да ми кажеш, че съм глупав.

Грейс присви очи и му отвърна:

– Бинго! Веднага ме разбра.

Алексий погледна назад, но Тайни го нямаше. Проницателен мъж.

– Значи, закуска. Ти и аз – повтори той, по доста идиотски начин, но откритието го разсмя.

Грейс тръгна към него и когато го достигна, го сграбчи за блузата и го дръпна към себе си.

– Аз не правя такива неща – изрече бавно и много внимателно тя. – Искам да ме изслушаш и най-сетне да разбереш. Никога не се сближавам с хората, не отварям сърцето си за тях. Но когато го направя, не очаквам те да се държат с мен, сякаш смятат, че ги приемам като играчка. Разбра ли? Грижа ме е за теб. Важен си за мен.

– Играчка? – умът му препускаше, предизвикан от чистото мъжко задоволство, което стопляше тялото му. – Ами ако искам да ме използваш по този начин?

Тя издаде странен звук, наподобяващ на ръмжане, напомняйки му за шейпшифтърът пантера, който спомена, че тя трябва да бъде негова спътница. Но преди и една мисъл за ревност да мине през ума му, тя постави ръце на лицето му, дръпна главата му надолу към себе си и го целуна ожесточено.

– Любима моя, помниш ли? Нямаш право да ме наричаш така, а после да бягаш от мен.

Алексий най-накрая разбра. Тя искаше той да остане с нея. Да не бяга. Не се опитваше да се отърве от него. Не му казваше „благодаря ти, беше забавно“. Тя го искаше. Желаеше да бъде с него, да останат заедно.

Воинът я хвана за кръста, като внимаваше да не закачи раната ѝ и я вдигна във въздуха, но не твърде високо, за да не удари главата ѝ в тавана. След това бавно и много внимателно я свали надолу и когато лицата им бяха на едно ниво, я целуна.

– Вероятно не трябва да правя заключения, базирани на погрешни доводи – призна ѝ той. – Но ми е трудно да повярвам, че ще съм ти достатъчен.

– Мисля – каза тя между целувките, – че трябва да ми позволиш да прекарам следващите двадесет или петдесет години, опитвайки се да те убедя в противното.

След тези думи лицето ѝ бе помрачено от странна сянка, която Алексий нямаше как да не забележи. Въпреки това реши да не я притиска, а щеше да я попита по-късно.

Много по-късно.

– Тогава да вървим да закусим?

– Да закусим – отвърна тя и му се усмихна.

Глава 24

Дейтона Бийч, имението на Вонос.

Хората си имат дума за такова място. Наричат го паник стая, размишляваше Провачек, докато наблюдаваше сивите стени и подсилените със стомана врати на стаята, която бе около четиридесет и шест квадрата.

Вонос го пренебрегваше или поне даваше вид, че изобщо не му обръща внимание. Провачек се бе представил отлично като негов заместник във Флорида. Беше най-добрият, що се отнасяше до сигурността, но притежаваше лошия навик да говори твърде много.

Вонос огледа стаята, която бе споменал, и доволен от видяното, кимна. Ремонтът бе преминал доста бързо, след като навести съпругата на предприемача и бе успял да убеди непокорния човек, че след като в договора им фигурира определена дата, на която ремонтът трябва да е завършен, това не означава, че може да иска отсрочка.

Нито седмица, дори и ден повече.

Усмихна се, спомняйки си за онази визита. Жената бе, меко казано, непривлекателна, а загорялата ѝ кожа бе почти непробиваема.

Почти.

Той бе изцедил съвсем незначително количество от кръвта ѝ, преди съпругът ѝ, както той сам се бе изразил, да видял светлината и да прехвърли всеки един от работниците си, свободни или не, към проекта за ремонтиране на имението на Вонос.

Приматорът знаеше, че не е зъл. Просто искаше всичко да е под контрол и да върви по план.

– Разбира се, че се нуждаем от стая, в която слънчевата светлина не може да проникне. Двойните врати са чудесна идея – заговори Провачек, а руският му акцент видимо се засилваше в моменти, в които беше под стрес, или изпитваше притеснение, докато не започнеше да звучи като карикатура. Въпреки че, според филмовите продукции в Холивуд, всички руски мафиоти звучаха по този начин.

В допълнение Провачек говореше твърде много и честно казано, беше подмазвач. Вонос никога не би се доверил на някой, който притежаваше само едно от тези качества, какво остава и за двете. Но го устройваше, след като не възнамеряваше да се доверява на никого. Някога се бе подлъгал и в резултат бе предаден, както много преди него.

Дракос. Името прогаряше съзнанието му, сякаш слънчевата светлина бе намерила начин да открие черепа му.

– Обясни ми едно. Защо театралната трупа? – попита Вонос и потропа с дългите си нокти по тъмносиньото бюрото. Поръчал бе мебелите от Потъри Барн, просто защото иронията в тази му постъпка повдигаше настроението му. – Защо си наредил да се извърши непланувана атака, с която би могъл да съсипеш плановете, които кроях с месеци, срещу група аматьори? Би ли ми обяснил това?

– Те проявиха неуважение, Приматоре – отвърна Провачек и сведе глава в знак на почит. – Използваха форта за дейността си, въпреки че съвсем ясно им показахме, че се ужасяваме от мерзостите, които преди години са се случвали на това проклето място.