Разкриването на Атлантида

Оглавление

Отдалеч личеше колко объркан и притеснен е.

– Успокой се – нареди му тя, гласът ѝ потрепна, но се долавяше решителността в него. – Не е толкова зле. Закачи ме с нокти, но гърдите ми му попречиха да ме нарани смъртоносно.

Сам, който след секунди се появи зад Алексий, оцени бързо ситуацията и каза:

– Чудесно. Радвам се, че си добре. Връщам се долу да оправя някои неща. Мишел, можеш ли да ми помогнеш?

Жената кимна и след като взе обувките си, го последва. Алексий забеляза, че държи обувките си в лявата ръка, докато с дясната стискаше пистолета си.

– Би се с голяма смелост – каза ѝ той, признавайки смелостта ѝ по време на битката.

Мишел поклати глава веднъж, а лицето ѝ бе ужасно мрачно и бледо.

– Не, не е вярно – отвърна тя, а след това се качи по стълбите.

– Слизам веднага – извика Грейс, но когато престъпи напред, ѝ се зави свят и издаде сподавен стон. – Боли повече, отколкото очаквах – продължи тя и се опита да се усмихне. – Обзалагам се, че ме смяташ за едно голямо бебе, защото се оплаквам от една драскотина, след като знаеш какво си преживял.

Мъжът нежно я вдигна на ръце. Нуждаеше се от допира ѝ, но бе достатъчно внимателен да не докосва раната ѝ.

– Бих изтърпял още хиляди смъртоносни рани, ако така ще успея да спестя твоята болка, ми амара. Къде е болницата? Ще те заведа там.

Тя поклати глава и благоуханната ѝ коса докосна врата и брадичката му, а ароматът ѝ едва успя да подтисне ръждивата миризма на кръвта.

– Няма да ме водиш там. Трябва да ми кажеш какво се случи долу. Трябва да се погрижим за новобранците и да решим какво ще правим с телата. И да не забравяме, че ще разпитаме този, след като отново се трансформира в човек.

Сякаш по команда пантерата в краката им измърка и се опита да стане от земята, но вместо това се строполи с гръм и трясък.

– Този ли те нарани? – Алексий изстреля въпроса, без да отмества поглед от голямата котка.

– Да, но не го наранявай. Трябва да го разпитаме, за да разберем какво знае.

За секунда Грейс отпусна глава на рамото му и каза.

– Моля те, Алексий, свали ме долу. Трябва да се превържа. Може би се нуждая от малко кислородна вода и Неоспорин. Но преди това ще заключим този шейпшифтър в една от килиите долу, докато решим какво ще правим с останалите.

Но воинът имаше усещането, че всички богове на войната блъскаха барабаните си в главата му. Не можеше да чуе собствените си мисли заради гръмките звуци на яростта, които го подканваха да разкъса животното, посмяло да докосне Грейс.

Много внимателно я свали на земята и нежно я целуна по устните. Тя каза нещо, но думите ѝ отново останаха скрити под звуците на барабани в съзнанието му.

Не можеше да чуе нищо заради барабаните.

Чудовището я бе наранило. То трябваше да умре.

Алексий го огледа внимателно и забеляза, че ранената пантера ги заблуждава за сериозността на раната си. Защото в този момент краката ѝ бяха изпънати назад, сякаш бе готова да нападне.

– Грейс, залегни – извика силно, за да може тя да го чуе.

Сърцето му биеше така силно, че едва чу гласа си. Скочи напред, но не изгуби време да вади кинжалите си. Щеше да убие гадината с голи ръце.

Полетя към ръмжащия звяр. Яростта на животното бе също толкова силна, колкото тази на воина на Посейдон. Измъкна се на косъм от голямата му паст, но го хвана здраво за косматия врат. Завъртя се, докато летеше и накрая изглеждаше, сякаш е яхнал пантерата, и е скръстил краката си около нея.

Паднаха заедно на цимента. Силата, с която се строполиха, бе така мощна, че почти го остави без дъх. Въпреки това, Алексий успя бързо да се окопити и след секунди, гадината бе притисната под него. Видя, че устата му се движеше, и някъде в далечината разбираше, че то крещеше, но нищо не можеше да проникне през непробиваемия щит от ярост, който бумтеше в главата, гръбначният му стълб и всеки нерв в тялото му.

Първият му удар бе в унисон с тътените в ума му, а след всеки следващ влизаше все повече в ритъма на барабаните в главата си. С всеки следващ удар тежестта на юмруците му бе по-голяма.

– Ти. Рани. Моята. Жена – изричаше след всеки удар, докато продължаваше да го налага.

А тонът му наподобяваше този на пещерен човек. Примитивен. Аз Алексий. Моя Грейс. Рани я и ще умреш за това.

Забиваше юмруците си отново и отново и поддържаше ритъма на барабаните в главата си, докато не чу писъци и някой да вика името му, но не можеше да разбере кой бе той и какво му казваше, но знаеше, че в това имаше нещо различно. Сребърен, музикален и красив глас. Беше тя. Неговата Грейс. И искаше нещо…

Искаше той да спре.

Алексий премигна в момента, в който чу гласа ѝ. Глас, който едновременно бе изискващ и умоляващ. Той проникна през звука от барабаните и когато мъжът се осъзна и погледна надолу, видя ръцете си, целите покрити с кръв, които налагаха безжизненото тяло под него. Ако не го бе убил, поне бе доста близо до това.

Грейс го хвана за ръката и изкрещя в ухото му.

– По дяволите, Алексий, спри веднага.

Той падна на земята и се дръпна назад. Искаше да бъде колкото се може по-далеч от нея и окървавеното тяло на котката, но докато се отдалечаваше, животното засия; светлина, предупреждаваща ги за предстоящата трансформация. След секунди на мястото на котката лежеше мъж, облян в кръв, но все още дишащ.

Все още жив.

Алексий не знаеше дали да съжалява, или да се чувства облекчен.

Антибиотичен крем за рани – Б.р.