Разкриването на Атлантида

Оглавление

Аларик ококори очи за момент, а след това наклони глава настрани и се засмя.

– Ако някой можеше, то определено щеше да си ти.

– В общи линии отговорът на въпроса ми е нещо от рода на „отговорът се крие в теб, щурче“, нали? – попита Алексий и хвърли камък във водата.

– Точно така.

– Ако питаш мен, това е една голяма глупост.

Аларик отново се засмя.

– Добре дошъл в моя живот. Трябва да се отбиеш, когато старейшините желаят да предскажа какво ще се случи всеки един ден през следващите стотина години.

Точно тогава, звукът от падащи камъни ги предупреди за нечие чуждо присъствие и двамата атланти се обърнаха едновременно към опасност, но се успокоиха, когато видяха усмивката грейнала по лицето на тъмнокосата жена. За секунда, Алексий я помисли за Куин. Но истината бе, че никога не бе виждал лидерът на бунтовниците да се усмихва.

Беше Мишел, най-добрата приятелка на Грейс.

Аларик се поклони ниско.

– За мен е чест да ви срещна отново, лейди Мишел.

Тя се засмя и протегна ръце към него, а изпълнените ѝ с живот сини очи светеха, огрени от леката светлина на изгрева.

– Каква ти лейди Мишел? Та ти спаси живота ми, красавецо – смъмри го тя.

В гласа ѝ се долавяше лондонски акцент, но също така и нещо от Северна Англия. Може би Уелс. Мина доста време, откакто за последно беше в Обединеното Кралство. Може би трябваше да отиде пак.

Като например сега.

Сам.

Гласът на Мишел успя да го измъкне от фантазиите му.

– Наведи се и ме прегърни, Аларик. Сега се връщам от Лондон и мога да ти кажа, че няма директни полети до този скъпоценен град.

Алексий гледаше с отворена уста, докато тази малка пакостница прегръщаше Аларик. По-странното бе, че той ѝ отвърна.

Здравей, паралелна реалност.

По всичко си личеше, че ненаситната страст, която изпитваше, бе смазана от мисълта, че Аларик прегръща човек.

След това той се обърна към Мишел, чието лице все още грееше.

– Здравей, Мишел от Сейнт Луис. Добре дошла. Виждала ли си Грейс?

Жената се засмя шумно.

– По-точно Мишел от Лондон, която от време на време е в Сейт Луис. Не че много ми се искаше да ходя в онзи скапан град – след това вдигна рамене. – На едно момиче му трябва повече от разкъсано от вампирите гърло, за да се откаже да стъпи в Сейнт Луис.

– Но виж – продължи тя и вдигна брадичка, за да могат да видят шията ѝ, по която нямаше и една драскотина, – Аларик напълно ме излекува. Сега нямаше да съм тук, ако не беше ти, скъпи – обърна се този път към Аларик. – Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми позволиш да те почерпя със закуска. Искам да кажа, да почерпя и двама ви. Грейс ще се присъедини към нас, веднага след като приключи с важните си лидерски задачи.

Тя протегна едната си ръка към Аларик, а другата към Алексий и тръгна напред. И двамата я следваха, покорени от личността ѝ и приказките за полети, престои, ужасни обърквания с билети, влакове и какво ли още не. Докато изкачваха хълма към голямата порта, жрецът срещна погледа на Алексий.

Аларик. Великият, ужасяващ, всемогъщ Аларик. Онзи Аларик, които можеше да те убие с поглед, се хилеше като някой новак.

Дори и Посейдон не би повярвал на това.

Глава 11

Грейс ритна един от столовете в офиса си. Той се понесе във въздуха и падна настрани, с което, честно казано, не постигна нищо. Ужасният звук не ѝ помогна с главоболието и определено не намали раздразнението ѝ.

Нямаше новини от Куин и Джак. Магическите пари, с които щеше да нахрани новите попълнения, не се бяха появили в банковата ѝ сметка. И като се замислеше, че само половината новаци ставаха…

Миналата нощ се беше случило още едно нападение, само че този път в Маями. Вината била на подивели шейпшифтъри пантери, които са убили поне дузина човеци. Но както мазния водещ бе отбелязал, смятало се, че хората са били част от огромен наркокартел.

В превод: На никой не му пукаше. „Ура“ за шейпшифтърите. Специалните части биха могли да ги намерят в израз на добра воля, но никой не би се ровил прекалено надълбоко, за да разбере, че това бе поредното парче от пъзела. Вампирите бяха твърде умни и никога не биха изпратили шейпшифтърите, чиито мозъци са промили след някой случаен. Очистваха утайките на обществото. Хора, които не биха липсвали на никой в средите на закона.

Обикновените жители на Маями вероятно гледаха на това с безразличие. Може би дори се радваха, че съдбата се е намесила и е изправила убийци на пътя на побъркани наркопласьори. Все пак жертвите не бяха „доблестни мъже и жени“, така че на кой му пука?

– С тази скорост, ние ще станем жертва на следващото клане, преди някой да осъзнае, че искаме да направим нещо по въпроса – изкрещя Грейс и отново ритна стола.

Задавени звуци привлякоха вниманието ѝ и когато тя се обърна, видя Сам, който се бе облегнал на касата на вратата и се хилеше. Мъжът, както винаги, носеше обикновена блуза и избелели дънки, а бялата му коса изглеждаше толкова сплъстена, сякаш не бе ресана поне седмица. Добрият, стар Сам.

– Крещим срещу телевизора, а? Действа ли? И ако столът се нуждае от малко бой, брой ме. Навит съм – каза ѝ провлачено.

Жената погледна към него, но не прекалено бясно, за да се чувства засрамена.

– Още една, Сам. Същата атаката като миналата седмица, когато подивели шейпшифтъри мечки нападнаха бар „Харли Байкър“ на запад от нас. Още едно така наречено нападение, за което на никой не му пука, защото е скрито зад мотото „изтребление на престъпниците“.