Разкриването на Атлантида

Оглавление

При тези думи осезаемата ѝ ярост премина през стаята. Мебелите започнаха да се тресат, документите полетяха от бюрото, осветителните тела избухнаха и започнаха да падат на земята под формата на блестящ дъжд.

– Това е недопустимо – извика яростно богинята. – Реших, че лигавите принцове на Атлантида ще ми служат като лични роби в покоите ми, веднага щом Атлантида се въздигне. И няма да се откажа от заканата си.

Вонос стисна зъби като така се въздържа да направи коментар, свързан с безсмислената ѝ и глупава мания по атлантите.

– Провачек е много добър в поробването на хора. Той е дясната ми ръка и в момента е във Флорида. Ако пожелаете, господарке, ще се свържа с него, за да обсъдим заедно плановете си и те да са по-ефективни.

Богинята кимна, сякаш беше знатна особа, която отделяше от ценното си време за един селянин. Някой ден може би не той ще отдава почит, а тя. Тя на него. Такива мисли също се считаха за ерес. Вонос бе експерт в това да потиска мислите с изключение на тези, засвидетелстващи неговата лоялност и почит. Ако богинята научеше за диаманта…

Внезапно очите на Анубиса станаха кървавочервени и Вонос замръзна на място. Нямаше как да е доловила тази съвсем кратка мисъл. Но все пак бе богиня…

Тя изкрещя и силата на писъка ѝ разтърси стените.

– Не, не, не. Хиляди пъти не.

Огнени пламъци започнаха да излизат от очите, устните и ноздрите ѝ. Спуснаха се от върховете на пръстите и обувките ѝ. Внезапно бе обградена от огромен пожар. Адските пламъци бяха тъй силни, че Вонос се запита как така не я бяха погълнали.

Не му остана друга възможност, освен да се хвърли в нозете ѝ. Силната горещина, която бе нажежила въздуха, щеше да го превърне в жертвен агнец. Последните му мисли щяха да бъдат философски, а не изпълнени с ярост. Вместо това реши да опита да я вразуми и да поеме риска.

Щеше да понесе наказанието на губещия.

Тогава, съвсем внезапно, пламъците изчезнаха. Само овъгления под и миризмата на сяра свидетелстваха за избухването на Анубиса.

Слаба и нежна ръка го хвана за косата и го запрати в стената, която се намираше на около шест метра. Свлече се по нея, но изпълнен от страх не посмя да се изправи.

– Разочаровах ли ви, господарке? Ако ми кажете, аз ще...

– Тишина, плужек такъв! – изрева богинята. – Наследникът се е родил! Курвата на Конлан го е дарила със син. Силен и здрав син.

Вонос посмя да я погледне и забеляза, че тя се тресе от ярост. Гняв, който бе прекалено голям за малкото ѝ тяло.

– Те никога не са могли да избягат от мен. Аз ги пускам или ги унищожавам. Не бягат от мен, за да продължават проклетия си род.

Вампирът се опита да проговори, но сметна, че е по-добре да си държи устата затворена. Познаваше Анубиса от повече от шестстотин години и досега не я бе виждал да реагира по този начин. Увереността ѝ беше непоклатима, а арогантността – възвишена.

Богиня, която показваше слабостта си, би направила всичко, за да унищожи този който е станал неин свидетел. Вонос сведе глава и затвори очи.

Внезапно тя се засмя, а смехът ѝ разрязваше съзнанието му, както бръснач – рана, поръсена със сол.

– Дори и след всичките тези години, ти все още се страхуваш от мен, Вонос! Така и трябва. Всички трябва да се страхуват.

Богинята не продума дълго време, но точно когато Вонос бе на път да вдигне глава, тя каза с по-спокоен тон.

– Пуснах Алексий, което може би ще се окаже… прибързано. Но Джъстис избяга. И въпреки това, за да се измъкне от Пустошта, трябваше да плати с кръв. Ако е убил, за да избяга, тогава е мой. Петното от пролятата кръв е достатъчно, за да го направи подвластен на хаоса и нощта. Ако е убил, е мой – повтори тя. – А в Пустошта няма същество, което би се жертвало за такъв като него.

В ума на Вонос не спираха да се въртят догадки, въпроси и хипотези. И преди бе виждал портала за Пустошта. Това, което винаги се бе чудил, беше дали една доброволна саможертва бе достатъчна да отвори портала и да освободи хванатия в капан. Познаваше атлантите и знаеше, че приемаха саможертвата като нещо доблестно. Особено ако имаше общо с наследника.

Обаче ако Анубиса не се сети сама, той не би рискувал да я просветли за тази възможност. Потрепна при спомена за пламъците и миризмата на сяра, която все още полепваше по тялото и дрехите му. В никакъв случай нямаше да посочва недостатъците на магията ѝ.

Тогава един въпрос изплува на повърхността. Ако логиката ѝ бе погрешна, тогава дали и божествеността ѝ не беше такава? Без да проявяви и капка милост, Вонос се отърва от тази мисъл и я остави за по-късно. Някой друг път щеше да размишлява върху нея. Най-важното бе да преживее тази им среща.

Накрая събра смелост да проговори.

– Вероятно вече ви принадлежи, господарке. Може би сте много близо до целта си да поробите тримата братя. Да се свържа ли с Провачек, за да изпълним останалата част от плана?

– Да, направи го незабавно. Трябва да планираме безброй неща, а не разполагаме с достатъчно време. Ако информацията ми е точна, атлантите смятат да въздигнат Атлантида, и то много скоро. Може да си навлечем неприятности с техниките, които новопревърнатите вампири използват, за да поробят хората и шейпшифтърите. Трябват ни, за да изпълняват заповедите ни, а не да ги побъркаме или вкараме в кома.

Вонос вдигна глава и я видя да се носи във въздуха. В очите ѝ светеха огньове, но не онези адските, които бе призовала по-рано.

– Върви, Вонос! Смятам, че няма нужда да ти припомням последиците от провал?

– Не, господарке, разбира се, че не трябва. Ще се свържа с вас, веднага след като науча нещо.