Разкриването на Атлантида

Оглавление

Аларик се наведе през масата и я хвана за ръка.

– Кажи ми къде живее този Франки и веднага ще сложа край на живота му.

Тя ахна и се вгледа в очите му, но когато сметна, че той се шегува, започна да се смее.

– Толкова си лош. Не, благодаря, но не бих искала да слагаш край на живота ѝ заради мен. Тя е страхотна жена и си прекарвахме чудесно, докато бяхме заедно последните няколко години. Обаче осъзнах, че е време да продължа напред и да ѝ дам възможност да открие някой, който би ѝ предложил по-добър и не чак толкова опасен живот.

Аларик реши, че този разговор бе към края си, защото му напомняше за нещо.

– Безопасността е една илюзия – каза той и бутна стола си назад, за да стане. – Трябва да тръгвам.

Мишел започна да се смее и се пресегна към чантата си.

– Добре, нека само да оставя бакшиш.

А, да. Плащане. Постоянно забравяше навиците на простосмъртните.

– Подготвен съм за това. Ако ми позволиш? – тогава Аларик пусна няколко монети на масата, радостен, че се е сетил да ги вземе със себе си.

Погледът на Мишел се местеше ту към него, ту към монетите.

– Аларик… по принцип бакшишите, които оставяме, не съдържат безценно злато – обясни тя, след което ги взе. – Аз ще се погрижа.

Жената постави няколко зелени банкноти на масата, след това тръгна и му върна монетите.

– Ще ми е трудно да го обменя. Леле! Защо не ги задържиш, а през това време ще се опитаме да ти намерим подходяща валута.

– Моля те, приеми тези монети като отплата за закуската – каза той с чувство за превъзходство. – Мисля, че ще успееш да ги… обмениш.

Мишел помаха на сервитьорка, която вероятно отиваше към масата им, за да я изчисти и да преброи зелените хартийки. Каква странна система.

Аларик последва Мишел, когато тя тръгна по пътечката, намираща се зад форта. Атлантът забави широките си стъпки, за да поддържа нейното темпо. Нямаше да се превърне в мъгла и да изчезне, докато се намираше на оживена улица. Не ѝ без да предизвика какофония и да постави Мишел в неловка ситуация.

– Тези монети струват цяло състояние – каза тя и се втренчи в тях. – Моля те, вземи ги обратно и ги използвай за нещо важно.

– Вашата бунтовническа мисия е изключително важна – отвърна той и хвърли остър поглед към приближаваща компания от няколко мъже, които пееха шумно.

Когато го видяха, мъжете спряха да пеят и се свиха настрани, за да могат Аларик и Мишел да минат.

Мишел завъртя глава като първо погледна към мъжете, а после отново към Аларик и се засмя самодоволно.

– Това е дарба, нали така? Да накараш хората да се разделят подобно на Червено море. И да, мисията ни е жизненоважна. Толкова сме ти благодарни…

Той прекоси улицата, за да стигне до другия тротоар, докато се чудеше каква ли вреда би причинила една енергийна сфера на кретена, който наби спирачки и натисна клаксона, за да ги нахока.

– Няма защо да ми благодариш. Просто предложих. Дай парите на Грейс, за да купи припаси.

Мишел го хвана за ръката и се притисна в него, когато онзи кретен профуча до нея. Аларик отново се запита за това как би реагирал ненормалникът, този път на малка, съвсем нищожна приливна вълна, но реши, че няма смисъл.

– О, Аларик, изглежда, не си запознат с пешеходните пътеки и светофарите.

Жрецът повдигна рамене.

– Ние се нуждаехме да пресечем, а този слабоумник унищожава ресурсите на планетата с този огромен камион.

Мишел въздъхна.

– Червени и зелени светлини? Нищо ли не значат за теб? Ще си запиша, че закуската с теб може да се окаже много опасно начинание. Благодаря ти за монетите. Грейс няма да ги приеме. Прекалено е горда, за да го направи. Но знам, че е много притеснена за парите и ще успея да я убедя. Така че ще ги приема от нейно име. Приятел на един мой познат се занимава с такива монети и съм убедена, че той ще ми помогне.

Когато стигнаха предните порти на форта, тя го хвана за ръката.

– Чакай! Нали това не са някакви древни монети от Атлантида, които нумизматите, които не вярват в съществуването ѝ, ще сметнат за фалшификат.

Аларик поклати глава.

– Гръцки, римски, може би и испански. Всъщност не използваме монети в Атлантида. Тези са сечени по случай една церемония, но никога не сме ги използвали като валута.

– Разбира се – отвърна тя и отново му се усмихна. – Надявам се, че някой ден ще посетя Атлантида.

– Аз също. Трябва да тръгвам. Моля те, предай на Алексий, че отивам да търся Куин, но ще се върна навреме за срещата.

– Непременно. Късмет.

Мишел разпери ръце и отново го прегърна, а след това тръгна към форта. Мъжът прие формата на мъгла и се концентрира, за да се свърже с Куин. Тя бе някъде на запад и… бе в беда.

Що се отнасяше до Куин, безопасността не бе илюзия. Бе невъзможна.

* * *

Алексий наблюдаваше Грейс, докато тя даваше напътствия на един новобранец как да държи лъка и да стреля. Стискаше зъби, докато я гледаше как го докосва. Трябваше да се успокои, и то незабавно. Само защото най-накрая бе взел решение, че е време да излезе от мрака и да започне да живее, не значеше, че светът щеше да му помогне в начинанието му.

Пък и новобранецът бе оплешивял твърде рано и имаше отпуснат корем. Грейс никога нямаше да се почувства привлечена от него.

Но веднага след като тази самодоволна мисъл нахлу в съзнанието му, Алексий се засрами. Смели думи за човек, чието лице приличаше на това на чудовище.

Дори и Алексий, на който никога не са му били разказвани приказки за „лека нощ“, знаеше, че оригиналната версия на „Красавицата и звярът“ приключва с ужасяващата смърт на звяра. Само в модерните сладникави екранизации, тя се озоваваше в неговите прегръдки.