Разкриването на Атлантида

Оглавление

– А, не. В никакъв случай – измърмори Грейс и стисна силно лъка си. – Ако някой има правото да му се усмихва, сякаш казва „ела и ме вземи, здравеняко“, то това ще съм аз.

Мишел се засмя силно.

– Доживях! Започвах да вярвам, че наследниците на Диана са положили обет за безбрачие.

Грейс погледна гневно към приятелката си.

– Как можеш да го казваш, след като знаеш всичко за Седрик?

– Седрик – Мишел се опита да произнесе името му с погнуса и презрение, – той беше ревльо и ти го знаеш. Винаги се хващаш с идиоти, за да имаш добро извинение да ги зарежеш, когато нещата станат сериозни. Някога пукало ли ти е за някого?

– Грижа ме е за теб – отвърна разгорещено Грейс, но знаеше, че Мишел нямаше предвид точно това.

– Благодаря ти, това е чудесно, но ти не си мой тип – отвърна приятелката ѝ, а след това се ухили. – Но мисля, че твоят тип те търси. Ще отидеш ли при него, или ще избягаш като най-голямата страхливка?

– Не е честно. Бях много заета последните няколко години. И ти го знаеш.

Мишел сложи ръце на ушите и започна да се кикоти.

– О, страхотно. Просто чудесно. Поведението ти е много зряло, няма що.

Грейс извъртя очи и се опита да я сръчка с лакът, но Мишел го избегна и продължи да се киска.

Алексий, който се намираше от другата страна на двора, отмести погледа си от Смит и го насочи към Грейс. Делеше ги голямо разстояние, но тя можеше да види изгарящата страст в очите му. Пламъкът на желанието в тялото ѝ отговори на този в очите му. Топлината я обгръщаше цялата. Започваше от най-женствената ѝ част и стигаше до крайниците, до върховете на пръстите, докато най-накрая достигна до главата ѝ. И тогава младата жена бе връхлетяна от чувството, че косата ѝ се е вдигнала във въздуха заради напрежението, което витаеше около и в нея.

– Той те желае, Грейс – промълви Мишел. – Достатъчно смела ли си, за да му се отдадеш?

– Той е на четиристотин години! – отвърна Грейс, в опит да се защити от влиянието, което Алексий имаше над нея.

– Значи е имал време да научи няколко трика в леглото – отбеляза приятелката ѝ с онази нейна порочна усмивка. – Аз с радост бих му отклонила вниманието. Ако ти не го искаше…

– Искам го.

Грейс направи признанието пред себе си и пред Мишел. И след като хвана здраво лъка си, въоръжена с търпение, пое към воина.

* * *

Алексий я наблюдаваше, докато го приближаваше. Тя бе въплъщение на красотата и грацията и щом я погледнеше, устата му пресъхваше. Мечтата за нея бе тъй недостижима, както блянът за вода в съзнанието на изгубилия се в пустинята. Докато ходеше, хвана косата си и я избута от лицето си. На това му се казва предизвикателство. Тя не би оставила косата да ѝ пречи, докато се прицелваше в мишената. Никога не я бе виждал да пропуска, а и той можеше да се похвали с точните си попадения. Това предизвикателство бе нещо повече, а не дребно надиграване с кинжали и стрели. Ръкавицата бе хвърлена между душите на двама воини. Грейс бе невъзможно млада, но знанието, отразяващо се в очите ѝ – вековно.

Възрастта не бе от значение за някой, който доброволно е влязъл в адските пламъци.

Тя не спря, докато не се озова точно пред него. Бе достатъчно близо и Алексий ясно можеше да види тъмните точки в очите ѝ с цвят на кехлибар. Грейс наклони глава, но бе така сериозна.

– Защо ли тази идея внезапно ми се стори много лоша? – лицето ѝ бе неразгадаемо, но езикът ѝ се показа, за да оближе устните ѝ и това му бе достатъчно.

Бе знак, който казваше малко, но достатъчно ясно.

Тя също го усети. Така че той не трябваше да ѝ позволи да отстъпи.

– Идеята беше твоя – изтъкна очевидното. – Но ще те освободя от предизвикателството, ако се страхуваш.

Грейс вдигна глава и го погледна остро.

– Тези приказки не ми действат. Не съм малко дете, чиито конци да дърпаш по този начин.

– Човешките деца се раждат с конци?! Доколкото знам, това не се случва с бебетата в Атлантида.

Гладът и желанието, което изпитваше към нея, застрашаваха самоконтрола му. Идеята за конци го наведе към мисли за коприна, която обвързва китките ѝ я приковава към леглото му, докато той се наслаждаваше на гледката и я докосваше, вкусваше… правеше я своя.

Никога нямаше да ѝ позволи да избяга. Щеше да я държи в плен.

Фантазиите изчезнаха, щом осъзна тежестта на мислите си. Да я държи в плен, също както той някога бе държан от Анубиса и нейните Отстъпници. Наистина ли искаше това? От това ли се нуждаеше? Да я обрече да се търкаля и гърчи в разрушителните удоволствия на принудата и робството?

Внезапно изпита неистовото желание да я докосне. Нуждаеше се от силата и невинността ѝ, за да прочисти тъмните и изкривени частици от душата си, овъглена от мерзостите, които му бяха причинили.

Взе лицето ѝ в ръце, така му се искаше в този момент да са сами. Желаеше да запечата изненаданата ѝ въздишка с целувка.

– Грейс – изрече дрезгаво. – Не мога да го направя. Не мога да се занасям с теб, сякаш няма нищо между нас. Все едно дремещото чудовище, звярът, подвластен на страст и копнеж, не заплашва да опустоши бариерите и самоконтрола ми. Ще изпълня ролята, която му възложиш, но те умолявам да не си играеш с мен. Маската, която постоянно носех, пада, щом ти си наблизо. Не съм някое опитомено и омаломощено животно, което можеш да потупаш, а след това да дразниш. Аз съм мъж, воин, който през стотиците си години живот е вземал каквото иска.

Грейс стоеше неподвижна, но тялото ѝ трепереше от емоцията, която се страхуваше да назове. Звуците от новобранците, които си бърбореха, тренираха и се разхождаха, се снишиха до глухо жужене. Докато двамата стояха, без да изрекат и дума, в центъра на тази странна за тях картина, а секундите се превръщаха в минути, мълчанието на младата жена сломи воина и надеждата, която се таеше в душата му, се превърна в пепел.