Разкриването на Атлантида

• Предыдущая
• 47/89
• Следующая

Грейс гледаше втренчено мъжа, който смяташе, че познаваше. Мъжът, в който може би се влюбваше, същият този, който малко по-рано, преди вечеря, бе убедила да ѝ покаже истинското си лице. Лицето, което криеше зад маската, която носеше. Истинският Алексий, който бе скрит там някъде зад свирепият му външен вид на воин.

Но може би това бе истинското му лице. Вероятно стотиците години, изпълнени с битки и кръвопролития, макар и на страната на доброто, бяха достатъчни да убият човечността в душата му. Но дали човечност бе правилната дума?

Може би процесът на обучение на атлантите, не включваше раздел озаглавен „как да се справим с нежни чувства“ . Вероятно в сърцата им нямаше място за нежност, любов и надежда, а само за похот, ярост, студенина и уменията да изпипват всеки детайл в бойните си стратегии.

Струваше ѝ се, че ако бъде с него, щеше да смени едно бойно поле с друго. Бе станала воин, преди да се превърне в жена и не беше сигурна дали е способна да бъде нещо различно. Може би нещо в нея липсваше. Вероятно привличаше такъв тип мъже, защото бе лишена от емоции.

Вероятно чувството ѝ за самосъхранение най-накрая се събуди, защото отстъпи назад. Тя никога не бе бягала от чудовища, но изглежда, трябваше да бяга от него, защото той бе единственият в състояние да разбие сърцето ѝ.

Направи още една крачка и се удари в нещо, доста силно и твърдо. Внезапно някой я хвана и я стисна здраво. След това Сам прошепна в ухото ѝ.

– Видях как приключи. Той го направи заради теб, Грейс. Стори го, защото тази проклета пантера те нарани. Алексий видя кръвта ти и нещо в него прищрака, разбивайки всички разумни мисли.

Тя се отдръпна от него и поклати глава. Може би искаше да изрази несъгласието си или отказваше да приеме.

Но Сам ѝ опонира, този път още по-силно.

– Той е мъж, Грейс. И независимо дали го признаваш, или не, между вас има нещо. Нуждата му да те защитава вероятно го е изгаряла и той не е могъл да мисли трезво. Но така е по-добре. Поне дойде при теб, преди да е прекалено късно. Не всички сме такива късметлии.

По гръбнака на Грейс се спуснаха тръпки, щом долови болката в дрезгавия глас на Сам. Нещо заровено дълбоко в миналото му искаше да се покаже на белия свят. Щеше ѝ се да го попита, но се разубеди заради сериозното му изражение. Дължеше му повече от това да си вре носа в личния му живот.

Алексий издаде слаб задавен звук и внимателно се изправи, като след това се подпря на стената. Потрепна, щом ожулената му от ударите ръка докосна студената повърхност, но след това се отпусна на нея.

– Съжалявам – каза той с дрезгав глас. – Той те нарани... барабаните, само ако..., но той те нарани. Толкова съжалявам.

Накъсаната му реч докосна нещо дълбоко в душата ѝ. Арогантността и триумфът, че бе наказал чудовището, ги нямаше. Тя очакваше да са там, но…пробудената му от адреналина ярост изчезна и за първи път, окъпан от лунната светлина, тя наистина го виждаше. Виждаше го ясно и всичките ѝ сетива го желаеха.

Той бе мъж и я бе нарекъл неговата жена. Това че я бе защитил от пантерата, насъскана да я нападне, не го превръщаше в чудовище. Нито пък в недосегаем герой, качен на пиедестал.

А в мъж, който иска да защити любимата жена. Въпреки че не беше жена, която се нуждаеше от каквато и да е защита, го разбираше. Всъщност тя бе тази, която закриляше хората. Приемаше го. Нещо ледено и отдавна забравено в мрака на нейната душа се стремеше към топлината, която той ѝ даваше.

С едната ръка придържаше раната си, а с другата се пресегна към него. Погледът му се промени, а очите му съвсем леко се разшириха, сякаш се страхуваше да се надява. Но след това дойде при нея и внимателно я взе в прегръдките си, държеше я все едно бе прекалено крехка и се страхуваше да не я счупи с грубите си ръце. Допря чело до нейното и остана така няколко минути, подпирайки се на нея, а Грейс усети топлината на прераждането. Може би най-накрая онази метаморфоза, на която се надяваше, се случваше.

Сякаш най-накрая бе у дома си.

Сам прочисти гърлото си.

– Хайде да заведем този грозник до килиите долу и да го заключим. Грейс, имаме две жертви.

– Не! – думите му се забиха в нея като кинжал. – О, не, господи. Кой?

– Младокът от Тексас, онзи който наричаха Броненосеца.

– Рейнолдс! – изрече несъзнателно Грейс, въпреки че не бе разполагала с достатъчно време, за да го опознае добре.

Това, което знаеше обаче разкъса тялото ѝ и по него премина силна болка, която ѝ подсказа, че никога повече нямаше да чуе шегите му за Тексас. Никога повече нямаше да си размени усмивка с веселия и мил мъж, който бе така посветен на каузата им.

Но Сам бе споменал за две жертви.

– А другият?

– Смит – отвърна ѝ той, а лицето му стана още по-сериозно и мрачно. – Алексий се погрижи за нападателя ѝ, но беше твърде късно. Тя… умря бързо, ако това може да те успокои.

Грейс не можеше да си поеме въздух. Не и Смит. Въпреки че бе абсурдно и глупаво, и смъртта ѝ не бе по нейна вина, тя не можеше да не си спомни последните си мисли за нея, мисли, които бяха така жестоки. И само защото се бе държала приятелски с Алексий.

– Беше толкова млада – извика силно и горещите сълзи запариха в очите ѝ. – Не може да е била на повече от двадесет и пет години.

Сам наклони глава и я погледна с изучващо любопитството.

– Миличка – каза ѝ той с нежен глас. – Ти също си млада.

Грейс не бе способна да отговори, да му обясни. Просто стоеше там и клатеше глава, отказваща да приеме чутото.

Сам направи една крачка към нея, за да я успокои, но внезапно размисли. След което бръкна с ръце в джобовете си.

• Предыдущая
• 47/89
• Следующая