Разкриването на Атлантида

Оглавление

Слаба. Безпомощна. Качества, които Грейс се закле никога да не притежава.

Когато за първи път баба ѝ и бе разказвала странни истории за свръхестествени сили, Грейс тайничко се подиграваше на възрастната жена, независимо че усещането за истинността в думите ѝ не ѝ даваше покой. Казваше си, че така угажда на старицата. Но накрая, когато се отказа и пое лъка от ръцете ѝ, магията му премина през тялото ѝ. Промени я. Направи я… повече.

Баба ѝ ѝ бе казала, че е чакала Грейс да я намери, че е прекалено стара и се нуждае от покой. Коленичила там, гледайки как живота си отива от старицата, Грейс се закле да използва лъка и да оправдае гласуваноето ѝ доверие. Да направи нещо с живота си.

Най-накрая, на двадесет и една, тя се срещна с един от лидерите на бунтовниците, предводител така високо в редиците, че всички произнасяха името ѝ със страхопочитание. Не че на Куин това ѝ харесваше. Тя бе повече като герой от манга – мъничка с тъмна разрошена коса. Но ѝ стигаше един поглед в мрачните ѝ очи, за да научи истината. Виждаше бездънни кладенци, изпълнени с болка, ярост и дълбоко познание.

Грейс се взира дълго и съсредоточено в тези очи и никога не погледна назад. Беше тийнейджърка, просто момиче, но вече бе завършен воин. Онези дни отбягваше да се оглежда в огледалото и често се чудеше дали, когато останалите погледнаха в очите ѝ, виждаха същото, което тя някога бе видяла в тези на Куин.

Нямаше значение. Нищо не беше от значение.

Грейс издиша шумно и отново се гмурна под вълните на морето, оставяйки водата да погълне тялото и сълзите ѝ. Почти позволи на онази мисъл да навлезе в съзнанието ѝ. Онази, която през последните дни се появяваше по-често от обичайното.

Мисълта, колко ли приятна щеше да бъде смъртта от удавяне, в сравнение с всички други алтернативи.

Но не и днес. Не и на рождения ден на Робърт. Десетилетие след онази злощастна нощ, десет дълги години, откакто бе убит. Щеше да оскверни паметта му и най-вече самия му живот, ако избереше да умре по този начин точно днес.

Проправи си път нагоре през силните вълни и си пое въздуха, от който толкова силно се нуждаеше. Щеше да живее, за да продължи да се бори. Заради Робърт.

Но точно когато изплува над водата образът на друго лице измести този на Роби. Обезобразено лице и поглед, пълен с неописуема болка и тъга. Лице, обгърнато от величествена златиста коса, приличаща на грива на лъв.

Алексий. Алексий. Воинът от Атлантида, за чиито бойни умения се носеха легенди в редиците на бунтовниците. Мъжът, чието лице наполовина погубено от ужасните белези, но също така наполовина изваяно като невъзможно красива статуя, който много често се появяваше в най-чувствените и обезпокоителни сънища на Грейс.

Повече от половината жени под нейно ръководство си падаха по него. Нещо като „Фантомът от операта“. Ако желаеше можеше да си легне с всяка една от тях. С всичките.

Но не го правеше. Или поне слухът за случилото се не бе достигнал до ушите ѝ, въпреки че бунтовническата група бе много сплотена. Между тях нямаше тайни, без значение колко незначителни. Тайните водеха до провал.

Провалът означаваше смърт.

Алексий не се замесваше нито с жените, нито с мъжете под нейно ръководство. Може би си имаше приятелка в Атлантида. Вероятно дори и съпруга.

Не че това ѝ влизаше в работата. А странната болка в стомаха ѝ, бе вследствие на глада. Нямаше нищо общо със съжалението. Нито с целувката, която разтърси света ѝ малко преди да изчезне. Всяко момиче би приело действията му доста навътре.

Достигна плитчината и се изправи. Вървеше към брега и изстиска водата от косата си, след което я отметна от лицето си, докато междувременно оглеждаше плажа. Забрави за Алексий. Кристално ясно беше, че той я е забравил.

Грейс винаги бе нащрек, дори и тук. Най-вече тук. Особено на местата, където можеше да се изкуши и да свали гарда.

По пясъка, огряван от лунната светлина, нямаше нито една сянка, но вампирите можеха да се скрият, без да бъдат забелязани. Знаеше се, че пълният потенциал на силите им се пази в тайна.

Грейс за втори път провери ножниците, закрепени за бедрото ѝ и тръгна към брега.

От нищото се чу глас: дълбок, лиричен, пропит с магия. Горска магия, ако трябваше да предположи, тъй като определен тон отекна по цялото ѝ тяло, подобно на докосването на виртуоз върху цигулката.

– Няма нищо по-съблазнително от жена, облечена единствено в сребърни кинжали и дървен кол, поставени на прекрасните ѝ бедра. Ако целта на визитата ми не беше толкова мрачна и делова, бих се радвал да се позабавлявам с теб през остатъка от нощта.

Веднага след като го чу, Грейс успя да го види. Сякаш гласът му бе отворил сетивата ѝ. Разбира се, беше фае, позна го по гласа. Висок и слаб, а дълга до кръста коса, с цвета на най-чисто сребристобяло, се рееше около него, подхваната от лекия бриз. Облечен бе в обикновени черни дрехи, които изобщо не ѝ подсказваха нищо за самоличността му.

Но той не се нуждаеше от наметало или корона, за да се представи. Лунната светлина го огряваше, сякаш самата Природа се перчеше и флиртуваше в негово присъствие. Без съмнение бе кралска особа от расата на фае. Само те притежаваха способността да я омайват от такова голяма разстояние.

Грейс пристъпи напред, но след това спря. Обмисляше дали да не извади кинжала си, но прозря безсмислието в действието си. Стисна юмруци зад гърба си, за да не може противникът ѝ да забележи усилието, което ѝ костваше, и се пребори с омаята. Присви очите си и отвори съзнанието си.