Разкриването на Атлантида

Оглавление

– Толкова ли е отблъскващо лицето ми? – попита той и сведе поглед, но тя успя да забележи болката, която помрачи очите му и ги превърна в зелени урагани.

Отне ѝ няколко минути, докато осъзнае смисъла на думите му. Може би защото коренно се различаваха от това, което тя мислеше.

– Ти, какво? Как изобщо можеш да ме питаш това? Ти си най-красивият мъж, когото някога съм срещала, а недостатъкът ти само прави красотата ти по-осезаема.

Тя се приведе напред и целуна обезобразената част на лицето му. Изненадан от жеста ѝ, той, изглежда, спря да диша.

– Знаеш ли, че великите творци нарочно добавят недостатък в творбите си, така че господ да не се почувства засегнат от съвършенство им?

Мъжът се засмя, но звукът бе пропит с горчивина.

– Красива история, но в моя случай нещата не стоят така. Има голям разлика между творец, който нарочно издърпва грешния конец, за да не обиди бог, и Анубиса, която призовава адския огън, за да изгори лицето ми.

Мускулите му се стегнаха и подсказаха на Грейс, че воинът е на път да се отдръпне от нея. Това между тях се превръщаше в един неспиращ танц на отдръпване и приближаване, на разделяне и събиране. Странен валс на двама, изпълнени с надежда, но несклоними участници.

– Разкажи ми. Какво е адски огън? – въпросът бе прям, но тя не знаеше по какъв друг начин да го накара да говори.

След това се изправи, седна на леглото и се наметна с одеялото.

– Той е точно това. Огън, идващ от деветия кръг на ада и Анубиса, богинята на хаоса и нощта, е негова господарка. Може да го призове, за да изпълни нечистивите си удоволствия и цели.

Алексий сви рамене, изправи се и започна да ходи напред-назад из стаята ѝ.

– Очевидно един ден реши, че съсипването на лицето ми би ѝ доставило удоволствие.

Грейс не бе разбрала, че плаче, докато не вкуси горещите си сълзи, които се стичаха надолу по бузата ѝ и достигнаха устните ѝ. Избърса лицето си, но не изпусна Алексий от поглед.

– Как си издържал? Как си могъл да бъдеш толкова смел и да оцелееш?

Той се обърна към нея и се взря в очите ѝ.

– Не искаш ли да ме попиташ защо съм се показал като такъв страхливец и не съм отнел живота си, за да избягам от всичката тази болка? Опитах се. Повярвай ми, пробвах какво ли не. Но някой винаги ме наблюдаваше. Възпираше ме да си причиня каквато и да е болка – внезапно спря да се разхожда и се засмя с горчивина. – Излиза, че само на тях им е било позволено да ме нараняват.

Споменът за пламъците, камшиците и мъчението прониза съзнанието ѝ. Грейс разпалено поклати глава, опитвайки се да отрече видяното. Да отхвърли думите му.

– Не, разбира се, че не исках да те питам това. Наясно съм, че не си страхливец. Била съм свидетел на невероятния ти кураж. Проявил си невиждана смелост, като си дал всичко от себе си, за да оцелееш, вместо да поемеш по лесния път и да отнемеш живота си – тя наведе глава, срамувайки се да го погледне. – Повярвай ми, наясно съм с това. И причините, заради които искам да предприема последната крачка, са жалки и маловажни в сравнение с това, което ти си преживял.

Изглежда, Алексий се бе приближил към нея, защото видя ботушите му, но той така и не я докосна. Просто дълго време стоеше така, без да каже или направи нещо. Когато най-сетне проговори, гласът му беше изпълнен с болка и студ.

– Странно е, че се намерихме. Странно е, че най-накрая успях да открия причината, човека, който би ме спасил от вечното желание да предприема тази крайна стъпка, а тя не иска нищо по-постоянно от мен освен един момент на физическа утеха. Повярвай ми, болката от тази истина е по-болезнена от всичко, което Анубиса и слугите ѝ биха ми причинили.

Преди да е успяла да се възстанови от шока от думите му, Алексий вече си бе тръгнал и затръшна вратата след себе си.

Казаното я разтрои и тя седна на леглото, притискайки чаршафите до гърдите си, докато думите му потъваха в съзнанието ѝ. Той смяташе, че тя бе тази, която иска нещо непостоянно. Че тя желае единствено физическа връзка.

Грейс скочи от леглото и започна да се облича. Това бе недоразумение, което смяташе да изясни при това веднага. Бе му се отдала, най-накрая си бе позволила да поема риска, поставяйки на карта не само тялото и душата си, но също така и сърцето си. Нямаше да се откаже, дори и ако ѝ се наложеше да вкара малко здрав разум в главата на този твърдоглав воин на Атлантида.

* * *

Алексий вилнееше из целия форт, преследван от желанието някой да го нападне. Трябваше да удари нещо. Може би Тайни щеше да се навие за малко спаринг.

Но след това го чу. Долови гласа ѝ зад себе си, а тя не звучеше никак щастлива.

– Алексий, спри на минутата или ще взема лъка си – острата ѝ заповед изпълни коридора и макар да не му се искаше да го прави, атлантът забави крачката.

Той се обърна, скръсти ръце пред гърдите си и я прикова с пронизващия си поглед. Опитвайки се да не обръща внимание всеки болезнен удар на сърцето си; да не забелязва колко красива бе, току-що събудила се от сън и поруменяла от яростта, която гореше в очите ѝ.

– Спести ми тези глупости, здравеняко – сопна му се тя. – Не може в един момент устните ти да са върху гърдите ми, а в следващия да напускаш стаята като ураган.

Алексий премигна от изненада. Понякога забравяше колко директни могат да бъдат жените през този век.

– Трябва да се съглася, партньоре – чу се гласът на Тайни, който, изглежда, се намираше някъде зад Алексий. Но в тона на мъжа имаше доза смях, която разведри деня на атланта. – Съжалявам за намесата. Бях тръгнал към кухнята да закуся. Ако желаеш, Алексий, мога да ти донеса нещо за хапване. Убеден съм, че си гладен като вълк, след като цяла нощ патрулира с нас. Ти също, Грейс, разбира се – добави припряно.